Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

От мислите ми ме откъсна внезапно почукване и нервно: „Ник!“

Бързо отворих вратата и тя влетя вътре. Затворих и заключих, взех я на ръце и я отнесох до тоалетната чиния.

Спуснахме капака и седнахме. Аз й се усмихнах и прошепнах:

— Добра работа! — Кели изглеждаше едновременно възбудена и уплашена. Аз бях само уплашен, защото знаех, че всеки момент тук ще настане истински ад.

Така си и беше. Майката изхвърча от тоалетната с викове.

— Откраднаха ми чантата! Къде е Луиз? Луиз!

Момичето излезе и се разплака.

— Мамо! Мамо!

После двете се разпищяха. Сега не бе моментът да излизаме. Щяхме да привлечем вниманието на хората. Просто трябваше да поседим тук и да хвърлим едно око на паспортите.

Току-що бяхме обрали г–жа Фиона Сандборн и семейството й. Чудесно, освен факта, че г–н Сандборн изобщо не приличаше на г–н Стоун. Е, по-късно щях да направя нещо по въпроса. Но имената на двете хлапета бяха вписани в паспортите на всеки от родителите и това вече беше проблем.

Извадих парите и очилата й за четене. Тоалетното казанче се намираше зад стената. Нямаше къде да скрия тази чанта. Изправих се, казах на Кели да стане и се заслушах.

Жената беше намерила полицай. Представях си сцената навън. Сигурно вече се бе събрала малка тълпа. Ченгето си водеше бележки, разговаряше по радиостанцията, може би проверяваше другите кабинки. Целият се облях в пот.

Стоях до вратата и чаках сякаш цял час. Кели театрално се приближи на пръсти към мен. Наведох се и тя прошепна в ухото ми:

— Вече наред ли е всичко?

— Почти.

Тогава чух блъскане. Някой проверяваше свободните кабинки и чукаше на вратите на другите. Търсеха крадеца или, по-вероятно, самата чанта. Всеки момент щяха да стигнат до нас.

Нямах време за мислене.

— Кели, ти трябва да отговориш, ако почукат. Искам да…

Чук, чук, чук.

В затвореното пространство звукът отекна като затръшване на врата на затворническа килия.

— Полиция! — извика мъжки глас. — Има ли някой вътре? — Опита се да натисне бравата.

Бързо дръпнах Кели навътре в кабинката и прошепнах в ухото й:

— Кажи, че скоро излизаш.

— Скоро излизам! — извика тя.

Отговор не последва, просто процедурата продължи със следващата кабинка. Опасността беше преминала, или поне така се надявах.

Оставаше само да се освободя от пистолета и пълнителите. Нямаше проблем. Сложих ги в чантата на Фиона и я сгънах така, че да влезе в кошче за боклук.

Изтече един час преди да реша, че вече можем да се измъкнем навън. Обърнах се към Кели.

— Сега се казваш Луиз, ясно ли е? Луиз Сандборн.

— Ясно.

— Луиз, когато излезем от тук, искам да изглеждаш много весела и да ме държиш за ръка. — С тези думи взех сака. — Е, тръгваме!

— За Англия ли?

— Разбира се! Но първо трябва да се качим на самолета. Между другото, ти беше страхотна!

Влязохме в залата за заминаващи в 11:30. До първия възможен полет за Хитроу в 17:10 оставаха още няколко часа.

Отидох при един от телефоните и използвах номерата от безплатния справочник, за да се свържа с всяка от самолетните компании и да проверя за свободни места. В „Бритиш еъруейс“ нямаше, също и в „Юнайтид еъруейс“ за 18:10 и в „Юнайтид“ за 18:40. Накрая успях да намеря две места за полет с „Върджин“ в 18:45, давайки всички подробности за г–н Сандборн, който в момента пътуваше за летището. Заплащането стана за сметка на Големия Ал. Взех данните за кредитната му карта от квитанцията за автомобила под наем.

Минах покрай бюрото на „Върджин“ да проверя — отваряха чак в 13:30. Още час и половина чакане и потене.

Тери Сандборн беше малко по-стар, с дълга до раменете коса, започваща да посивява. Моята стигаше малко под ушите ми и бе кестенява. Слава Богу, че паспортът му беше отпреди четири години.

За радост на Кели и собственика на фризьорския салон на летището, аз се подстригах съвсем късо и заприличах на американски морски пехотинец.

После отидохме да купим опаковка болкоуспокоителни, чиято реклама твърдеше, че били идеалното решение за болките по време на женския месечен цикъл. Ако се съдеше по списъка на съставките, със сигурност бяха решението на моя проблем.

Надявах се полицията да приеме, че мотивът за кражбата са парите и вместо да разследва въпроса, да остави семейство Сандборн да съобщи за липсващите кредитни карти и паспорти. Не ме блазнеше мисълта да застана на билетното гише и ченгетата да ми се нахвърлят.

До отварянето на бюрото оставаха трийсетина минути. Имах да направя още нещо.