Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

— Главните пътища от границата до площада са обозначени подробно, останалата част от града — почти също толкова. От външните райони са показани само основните точки.

Мамка му! Трябваше да науча повече от сто точки преди АБЧ да мине границата. Не знаех кое е по-сложно: групата на ВИРА, или домашната работа.

— Някакви въпроси, момчета?

— Да, три — отвърна Кев. — Къде ще спим, къде е кенефът и има ли кафе?

На сутринта взехме оръжието и мунициите си и отидохме на стрелбището. Четиримата от групата за борба с тероризма имаха свои собствени пистолети. Нашите ни бяха дадени временно — личното ни оръжие беше останало в Лондондери. Не че имаше чак толкова голямо значение — хората си мислят, че ние от Полка обръщаме огромно внимание на оръжието си, но не е така. Стига ни да знаем, че когато натиснем спусъка, пистолетът, ще стреля още от първия път и че куршумите ще улучат обекта, в който се целим.

На стрелбището всеки се занимаваше със собствената си работа. Другите четирима искаха само да се уверят, че пълнителите им работят както трябва и че пистолетите не са получили дефекти по време на транспортирането. Двамата с Юън искахме същото, но също така трябваше да проверим точността на новото си оръжие от различно разстояние. След като изпразнихме всички пълнители в бърза последователност, за да сме сигурни, че всичко работи, ние стреляхме по мишени на 5, 10, 15, 20 и 25 метра. Сигурни, бавни, добре прицелени изстрели, винаги на едно и също място, за да видим къде попада куршумът от съответното разстояние. По този начин разбрахме къде трябва да се целим, например, от петнайсет метра — в горната част на тялото. Заради разстоянието, доста голямо за пистолет, куршумите трябваше да попаднат по-ниско в гърдите на обекта, за да го повалят. Всяко оръжие е различно, така че ни трябваше час, за да сме готови.

После не разглобихме пистолетите, за да ги почистим. Защо да го правим, щом знаехме, че работят отлично?

Следващата задача бе да отидем на мястото, за да научим точковата система и в същото време да проверим радиостанциите и да разберем дали има особено опасни места. Ние още се занимавахме с това, когато в два следобед Алфа се включи в мрежата.

— До всички, незабавно завръщане в базата.

Симъндс вече беше в заседателната зала. Изглеждаше напрегнат. Също като останалите от нас, той навярно не бе имал много време за сън. Брадичката му беше обрасла с двудневно стърнище и косата му бе виждала по-добри дни. Определено ставаше нещо. От машините и хората в дъното се разнасяше силна глъчка. Той държеше в ръцете си двайсетина листа хартия. Докато говореше, хората от разузнаването му донесоха още, после ни раздадоха копия с правилата на операцията. Тя се наричаше „Флавий“.

— Преди около час и половина — започна Симъндс — Савидж и Маккан са минали през имиграционния контрол на летището в Малага. Пристигнали са от Париж. Фаръл ги е посрещнала. Нямаме представа как са се оказали там. Групата е пълна. Има само един малък проблем — испанците са ги изгубили, когато са взели такси. В момента по границата се разполагат постове. Нямам основания да смятам, че атаката няма да бъде проведена според плана.

Той замълча за миг и погледна към всеки един от нас.

— Току-що научих две много важни информации. Първо, играчите няма да използват втора кола, за да запазят място на паркинга в района на обекта. Това би означавало да минават два пъти границата, а според нашите данни те не са готови да поемат риска. Следователно трябва да приемем, че ще използват автомобила на ВИРА, когато пристигне.

Второ, взривяването на бомбата ще стане с дистанционно устройство: искат да са сигурни, че ще избухне точно в избрания момент. Запомнете, господа, устройството може да е у всеки от групата или и тримата да имат отделни устройства. Тази бомба не трябва да избухва. Застрашен е животът на стотици хора.

Събудих се от ръмженето на двигатели и от свистенето на колела по асфалт. Беше малко след шест часа сутринта. Бях спал три часа. Все още бе тъмно и дъждът валеше малко по-слабо. Наведох се към задната седалка.

— Кели, Кели, събуждай се. — Когато я разтърсих, тя тихо изпъшка.

— Добре де, добре. Идвам. — Седна и разтърка очи.

Започнах да привеждам лицето й в ред. Не исках да влиза в летището в този вид. Трябваше да изглеждаме спретнати и щастливи като Мери и Дони Осмънд, натъпкани с антидепресанти.

Излязохме от колата със сака и аз заключих вратите, след като се уверих, че вътре не съм оставил нищо, което да привлича вниманието. Последното, от което се нуждаех сега, беше някой служител от паркинга да се заинтересува от комплекта ми шперцове. Отидохме на спирката и скоро пристигна автобус, който ни откара до терминала за заминаващи.