Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

Не грешеше. Предишната нощ бях видял и двамата пред един бар във Фолс Роуд. Изобщо не ми изглеждаха готови. Би трябвало да им отнеме доста време, за да се подготвят за такава акция — или може би това беше част от подготовката, последното им излизане, преди да започнат работа.

— Тук обаче имаме няколко проблема — продължи той. Гласът му звучеше далеч по-напрегнато. Дали това означаваше, че няма да има повече шеги?

— Какво да правим с тези хора? Ако се опитаме да ги заловим прекалено рано, това само ще даде възможност на други групи на ВИРА да извършат атентата. Във всеки случай, ако АБЧ мине през летището в Малага и остане на испанска територия до последния момент, няма гаранция, че испанците ще ни ги предадат, не само заради спора с Кралството по въпроса за Гибралтар, но и защото няма в какво толкова да ги обвиним. Затова, господа, трябва да ги арестуваме в Гибралтар. — Екранът помръкна и остана да свети само лампата на катедрата, която блестеше в лицето му. — И това ни оставя три възможности. Първата е да ги арестуваме, докато пресичат испанската граница. Няма обаче гаранция, че ще разберем какво превозно средство ще използват. Ще разполагаме само с десетина–петнайсет секунди, за да ги идентифицираме и арестуваме — доста трудно, особено ако седят в автомобил и са въоръжени. Втората възможност е да арестуваме групата в района на площада, но това отново зависи от предварителната ни информираност и успешното им идентифициране, както й от това дали всички носят взривни устройства. Ето защо за момента се спираме на третата възможност. Това е и причината всички да сме тук.

Той отпи от чая си и помоли да включат осветлението.

— Службата за сигурност ще разположи екипи за наблюдение, за да ни информират за влизането на хората от ВИРА в Гибралтар. — Докато говореше, Симъндс поглеждаше към всяка от групите. — Двамата войници, които току-що пристигнаха от провинцията, трябва да извършат идентифицирането преди гражданските власти да предадат операцията на военните. Четиримата от контратерористичната ви група ще ги арестуват, но едва след като поставят бомбата.

„Двамата войници, които току-що пристигнаха от провинцията.“ Сега вече разбирах. Това бяхме ние с Юън.

— Когато бъдат арестувани — продължи Симъндс, — трябва да ги предадем на гражданските власти. Разбира се, групата ще получи обичайната защита от който и да е съд. Двамата от провинцията няма, повтарям, няма да провеждат какъвто и да е арест или да влизат в контакт. Предполагам, че разбирате защо.

Той успя да се усмихне.

— Струва ми се, че това е достатъчно, господа. — Симъндс погледна към Франк, командващия. — Франсиз, разбрах, че след десет минути излитаме за военното летище в Лайнхам, за да направим връзка за Испания.

Три часа по-късно седях в С-130 с Юън, който се ядосваше заради някакъв дефект на новите си маратонки. Кев проверяваше оръжието, мунициите и нещо по-важно, поне според мен, пакетите за първа помощ. Ако ме сваляха, исках колкото може по-скоро да ми направят кръвопреливане.

Приземихме се към 23:30 часа в четвъртък, 3 март. Цялата Скала все още беше будна — навсякъде блестяха светлини. Отидохме във военния район, където ни очакваха камиони, за да ни откарат бързо и без много шум.

Квартирата ни бе на военния кораб „Руук“ в кралската военноморска база. Дадоха ни шест стаи, които ние превърнахме в истинско общежитие, с наша собствена кухня. Навсякъде минаваха кабели, звъняха телефони, момчетата тичаха наоколо и проверяваха радиостанции и сателитни комуникационни връзки.

— Според разузнавателната информация — надвика глъчката Симъндс — възможно е групата да има трети член, който навярно е и командирът. Каза се Мейрийд Фаръл. След час ще получим снимките й, но ето ви някои основни данни: тя е особено гаден случай. — Тук направи пауза, за да разчете съвършено шегата си. — Средна класа, трийсет и една годишна, възпитаничка на манастирско училище.

Когато смехът утихна, Симъндс ни разказа повече за жената. Лежала десет години в затвора за поставяне на бомба в хотел „Конуей“ в Белфаст през 1976–а, но веднага щом я освободили, отишла право във ВИРА. На лицето му се изписа лека усмивка, докато обясняваше, че любовникът й, Брендан Бърнс, неотдавна се самовзривил.

Съвещанието завърши и ние започнахме да се мотаем наоколо в търсене на кафе. Едно от момчетата ни раздаде пътни карти.

— Във Фирмата вече са ги обозначили — каза той.

Докато ги разглеждахме, момчето продължи: