Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

Отидохме направо на изход С, качихме се на автобуса и изминахме осемстотинте метра до чакалнята.

Вътре беше пълно. Около нас звучеше английска реч, примесена с немска и френска. Двамата с Кели се насочихме към залата на „Юнайтид“, като се отклонихме само през кафенето.

Седнахме с голямо капучино и с кола в ръце. За съжаление свободното време ми даде възможност да се замисля за грешките, които бих могъл да съм допуснал.

През пропуска мина човек от охраната и започна да разговаря със служителите. Сърцето ми се разтуптя. Бяхме толкова близо до самолетите от другата страна на стъклото, че сякаш можех да ги докосна. Почти усещах мириса на самолетно гориво.

Наложих си да се успокоя. Ако ни търсеха, вече щяха да са ни открили. Но все още можеха да се объркат ужасно много неща. Продължавах обилно да се потя. И не знаех дали е от капсулите или от страха ми, но започвах да се чувствам слаб.

— Ник? Цял ден ли ще съм Луиз, или само сега?

Престорих се, че се замислям.

— Цял ден. Целия ден ще си Луиз Сандборн.

— Защо?

— Защото няма да ни пуснат в Англия, ако не използваме чужди имена.

Усмихнато, замислено кимване.

— Искаш ли да ти кажа още нещо? — попитах аз.

— Какво?

— Ако те наричам „Луиз“, ти ще трябва да ми викаш „татко“. Но само за днес.

Не бях сигурен каква реакция да очаквам, но тя просто сви рамене.

— Няма значение. — Може би в момента искаше тъкмо това.

Следващите три часа бяха ужасни, но поне не се мотаехме наоколо. Ако страдах от някакво сърдечно заболяване, навярно щях да умра — кръвта циркулираше в тялото ми адски бързо и силно шумеше в ушите ми.

Непрекъснато си повтарях: „Вече си тук и не можеш да направиш нищо повече, просто се качи на шибания самолет!“

Погледнах към Кели.

— Добре ли си, Луиз?

— Добре съм, татко. — На лицето й грееше широка усмивка. Надявах се само, че така ще си остане до края.

Жената на гишето се доближи до микрофона, обяви полета ни и каза, че присъствието ни в чакалнята й било много приятно.

Дванайсетина души започнаха да сгъват вестниците си и да затварят циповете на чантите си.

Станах на крака и се протегнах.

— Луиз?

— Да?

— Тръгваме за Англия!

Насочихме се към изхода, баща и дъщеря, хванати ръка за ръка и бъбрещи глупости. Теорията ми беше, че ако разговаряме помежду си, никой няма да ни заприказва.

Пред нас на опашката имаше няколко души също като нас, семейства с малки деца. Паспортите проверяваше млад латиноамериканец със служебна карта, закачена с верижка на шията му, но бяхме прекалено далеч, за да чуя какво казва. Дали бе от охраната на компанията, или на летището?

Двама униформени се приближиха и застанаха до него, като разговаряха помежду си. Навярно ставаше дума за нещо сериозно. Избърсах с ръкав потта от лицето си.

Двамата униформени бяха въоръжени. Чернокожият тип пускаше шеги, а белият се смееше и се оглеждаше наоколо. Двамата с Кели бавно се тътрехме напред.

Държах я плътно до себе си — като всеки родител, който се страхува детето му да не се загуби в навалицата. Лаптопът висеше на рамото ми, Кели стискаше мечетата под мишниците си.

Най-после дойде и нашият ред пред латиноамериканеца.

Усмихнах се и му подадох бордовата карта и паспорта. Бях убеден, че униформените гледат към мен. Превключих на боксьорски режим: всичко се съсредоточаваше върху латиноамериканеца, а всичко останало беше в далечината, приглушено и периферно. По бузата ми се стече капка пот — нямаше начин да не я е забелязал, а така също и бързото надигане и спускане на гърдите ми.

Кели бе точно зад и вдясно от мен. Погледнах към нея и се усмихнах.

— Господине?

Тихо изпуснах въздух, за да се подготвя, и отново се обърнах към него.

— Само паспорта, господине. — Мъжът ми върна бордовата карта. Поклатих глава извинително, изпълнявайки ролята на неопитния пътник.

Мъжът прелисти страниците на паспорта и спря погледа си върху снимката на Сандборн. Погледна към мен, после отново към паспорта.

„Загазих.“

Позволих му да види, че съм прочел мислите му.

— Мъжки мензис — ухилих се и погладих с ръка онова, което беше останало от косата ми. Скалпът ми бе влажен. — Прическа а ла Брус Уилис!

Скапанякът не се засмя. Очевидно обмисляше. Накрая затвори паспорта и ми го подаде.

— Приятен полет, господине.

Кимнах му, но той вече се занимаваше с хората зад мен.

Направихме две крачки към момичетата от „Върджин“ и им подадохме бордовите си карти. Двамата мъже от охраната не помръднаха.