Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

Изпих портокаловия й сок, докато на видеоекраните се появяваше надписът „Добре дошли в Лондон“, последван от великолепни гледки, кралската кавалерия на коне, маршируващи гвардейци, кралицата в каретата си. Лондон никога не ми беше изглеждал толкова прекрасен.

После самолетът кацна и ние отново станахме актьори.

Всички скочиха от местата си, сякаш щяха да пропуснат нещо. Наведох се към Кели.

— Стой тук, заникъде не бързаме. — Исках да се влеем по средата на навалицата.

Накрая събрахме целия багаж в раничката на Кели, взехме мечетата и се наредихме на опашката. Опитвах се да гледам напред, но не можех да видя много.

На рампата стояха трима мъже — обичайните служители на летището във флуоресцентни якета, — които помагаха на жена в инвалидна количка. Нещата изглеждаха наред — свободата ми се струваше толкова близко.

Поехме по отклонението, което водеше към главния терминал. Кели бе абсолютно безгрижна, което беше добре. Не исках да разбере какво става.

И в двете посоки се движеше много народ; някои тичаха с ръчен багаж, влизаха и излизаха от магазините, мотаеха се около изходите. Аз носех раничката на Кели й лаптопа през рамо и я държах за ръка. Тя носеше мечетата.

Хитроу е най-контролираното и най-обезопасеното летище в света. Вече ни следяха невидими очи и сега не бе време да изглеждаме потайни или виновни. Ескалаторът спря до изход 43–47, десетина метра нататък започваше друг. Докато се тътрехме напред, изчаках от двете ни страни да се отвори пространство и се наведох към Кели.

— Да не забравиш, че днес съм ти татко. Ясно ли е, Луиз Сандборн?

— Няма начин! — с широка усмивка отвърна тя.

Надявах се, че двамата ще се усмихваме по същия начин и след трийсет минути.

Стигнахме до края на ескалатора и слязохме на долния етаж, следвайки табелите за паспортния контрол и багажния конвейер. Още от стълбите можех да видя имиграционната зала. Това беше мястото, където мъките ни или щяха да свършат, или щяха да ни пипнат.

На всяко от гишетата чакаха по четири–пет души. В опит да си намеря някаква занимавка, вместо да изглеждам нервен, започнах да се шегувам с Кели. Стотици пъти бях влизал нелегално в различни страни, но никога толкова неподготвен или под такова напрежение.

— Всичко наред ли е, Луиз?

— Готова съм, татко.

Подадох й нейната раничка, така че да мога да извадя паспорта и имиграционната карта от джоба си. Отидохме на гишето за паспортен контрол и застанахме на опашката. Постоянно си напомнях за един американски познат, който пътувал от Бостън за Канада и после обратно до Англия. Случайно взел паспорта на приятеля си, с когото били в една и съща хотелска стая. Човекът нямал време да се върне обратно, за да смени паспорта, затова трябвало да го използва. Никой не му обърнал внимание.

Чакахме реда си. Все още с лаптопа на дясното ми рамо, аз държах Кели с лявата си ръка. Продължавах да гледам надолу и да й се усмихвам, но не прекалявах — това би събудило подозрение. Знаех, че ни наблюдават на мониторите и иззад двустранни огледала. Служителката махна с ръка и усмихнато пусна бизнесмена пред нас да мине. Сега бе нашият ред. Застанахме пред гишето.

Подадох й документите си. Тя плъзна поглед по картата. После сведе очи към Кели.

— Здравей, добре дошла в Англия.

Кели й отвърна със съвсем американско „Здрасти“.

Жената изглеждаше четирийсетина годишна, с боядисана коса.

— Добре ли пътувахте? — попита тя.

Кели държеше в едната си ръка Джени — или Рики? — за ухото, а главата на другото мече се подаваше от раничката на гърба й.

— Да, чудесно, благодаря — отвърна тя.

— А как се казваш? — продължи да я разпитва жената, все още загледана в картата.

Можех ли да й се доверя, че ще се справи, или трябваше да се намеся?

Кели се усмихна и изтърси:

— Кели!

Какъв фал! Бяхме стигнали чак дотук, бяхме преживели какво ли не, само за да ни хванат като в някой евтин филм.

Незабавно се усмихнах на хлапето.

— Не, не се казваш така! — Не исках да гледам към жената. Усещах, че усмивката напуска лицето й, че очите й се впиват в мен.

Последва пауза, която ми се стори цял час. Представях си как служителката насочва показалец към скрит бутон.

Кели реагира преди мен.

— Да бе, майтап — изкикоти се тя и протегна напред мечето. — Това е Кели! Аз се казвам Луиз. А ти?

— Маргарет. — Усмивката се върна върху лицето на жената. Само да знаеше колко малко й оставаше да ни разкрие.

Тя разтвори паспорта. Очите й се плъзнаха по снимката, после по лицето ми. Остави паспорта под равнището на гишето — видях издайническия проблясък на ултравиолетова светлина. След това ме погледна в очите и попита: