Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

— Ясно.

Проблемът с шепненето й беше, че така я чувах по-трудно. Шофьорът в съседната кабина приключи разговора, затръшна слушалката и влетя в ресторанта. На негово място застана жена и започна да бъбри с приятелката си.

Кухнята обединяваше две помещения: старата задна стая и някогашната галерия, свързваща къщата с кошарата. Галерията отскоро беше превърната в оранжерия с растения на високи подставки и голяма кръгла дървена маса по средата. Надявах се, че Кели няма да събори нещо на пода, покрит с дъските от залата за скуош. Това ми напомни за нощта, през която ги бяхме откраднали. Потръпнах при мисълта за всички онези години на приятелство, доверие и обич. Чувствах се повече от гадно — предаден, използван и прецакан.

В мобифона на Кели енергията сигурно беше съвсем намаляла.

— Всичко наред ли е? — попитах аз. Опитах се да не разкривам обзелата ме паника, но знаех, че скоро ще възникне проблем. Ако телефонът прекъснеше, дали щеше да си спомни какво съм й казал да направи?

— Нищо не виждам, Ник.

Замислих се за няколко секунди и се помъчих да си представя плана на помещението.

— Кели, сега съвсем бавно тръгни към мивката. После застани до печката. Виждаш ли я?

— Да.

— Добре, отдясно има ключ. Виждаш ли го?

Секунда–две по-късно тя каза:

— Виждам го, Ник.

Сигурно беше включила малката флуоресцентна лампа, която осветяваше кухненския плот — гласът й звучеше облекчено.

— Добро момиче. Сега искам да се върнеш и мно–о–о–го внимателно да затвориш вратата на кухнята.

— Добре. Нали ще дойдеш да ме вземеш, Ник?

По този въпрос изобщо не се чувствах уверен. Дали не трябваше просто да й кажа да отвори вратата и да ме чака? Не, мамка му! Всеки момент можеха да телефонират на Юън, за да му съобщят за смъртта на Симъндс.

— Разбира се, но първо трябва да направиш, каквото ти казвам. Дръж телефона до ухото си и много внимателно затвори вратата.

Чух издайническото проскърцване.

— Сега погледни под мивката и извади всички бутилки и другите неща на масата. Ще го направиш ли?

— Да.

Последва тишина, после тихо тракане, докато преместваше шишетата и кутиите.

— Сложих всички неща на масата.

— О кей! Сега много внимателно прочети етикетите.

— Не мога.

— Защо?

— Има прекалено много неща и е тъмно, не мога да ги прочета.

Гласът й звучеше напрегнат и леко трепереше.

„Мамка му, това отнема твърде много време.“

— Всичко е наред, Кели, просто иди до вратата и включи осветлението. Недей да бързаш. Ще го направиш ли?

— Добре. — Звучеше така, сякаш носът й е запушен. Вече познавах добре този признак. Ако не внимавах, следващият етап щяха да са сълзи — и провал.

Чух тътрене към вратата.

— Сега вече виждам, Ник.

— А сега се върни обратно и ми прочети какво пише на етикетите, става ли?

— Става. — Тя се върна при масата и чух, че започва да взима почистващите препарати.

— „Аякс“.

— Добре, Кели, давай следващия.

По дяволите, беше вбесяващо. Силно притисках слушалката до ухото си и притаявах дъх, пожелавайки й успех. Вях ужасно възбуден, сърцето ми туптеше. Гърчех се като луд в усмирителна риза и мислено подражавах на действията на Кели. Погледнах към съседния автомат — жената, която приказваше с приятелката си, бе избърсала стъклото, за да ме вижда по-добре. Трябва да приличах на масов убиец, с издраното си лице и с подгизнали коса и дрехи.

Високият шум от издрънчаване на метал по дърво ме накара да подскоча.

— Кели? Кели?

Тишина, после тя вдигна мобифона.

— Извинявай, Ник. Съборих една лъжица, не я видях. Страх ме е. Моля те, ела да ме вземеш.

Още малко, и щеше да се разплаче.

— Не се страхувай, миличка. Всичко е наред, всичко е наред.

Чух подсмърчане.

„Не, не сега, мамка му!“

— Всичко е наред, Кели, всичко е наред. Но не мога да те взема, ако не ми помогнеш. Затова трябва да си смела. Юън се опитва да ме убие. Само ти можеш да ме спасиш. Ще го направиш ли?

— Моля те, побързай, Ник. Искам да съм с теб.

— Всичко е наред, всичко е наред.

Нищо не беше наред, защото шибаните пари на Ник привършваха. Оставаха ми само още няколко лири. Нямаше да стигнат за дълго. Пуснах нова монета и тя с тракане се изтърколи през долния отвор.

Кели продължи с надписите. Не можеше да разчете повечето думи. Помолих я да ми ги казва по букви. След първите три аз довършвах останалите.

— Не, това не става. Давай следващото.

Мислите ми препускаха. Опитвах се да си спомня съставките и формулите. Накрая тя прочете нещо, което бих могъл да използвам.