Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

— Кели, сега трябва да ме слушаш много внимателно. Кутията е зелена, нали? Остави я някъде, така че после да можеш лесно да я намериш. След това се промъкни в съседната стая, където е пералната машина. Знаеш ли я?

— Да.

Юън бе много подреден и държеше всичко на мястото му. Дори вилиците му бяха стриктно наредени една до друга в чекмеджето.

— Точно до вратата има шкаф и в него има синя бутилка. На етикета пише „Антифриз“.

— Какво?

— Антифриз. А–Н–Т–И… Искам да донесеш шишето на масата в кухнята, ясно ли е?

Телефонът изтрака върху плота. Започнах още повече да се изнервям.

Тя се върна след цяла вечност.

— Донесох я.

— Постави я сега на масата и я отвори.

Отново чух изтракване, после тежко дишане и подсмърчане, докато Кели се бореше с капачката.

— Не зная как се отваря.

— Просто я завърти. Като обикновена бутилка.

— Не иска да се завърти. Опитвам се, Ник, но ръцете ми треперят.

И после чух тих, протяжен стон. Бях сигурен, че ще се превърне в плач.

Само това оставаше. Няма да се получи.

— Кели? Кели? Добре ли си? Говори ми, хайде, говори ми.

Нищо.

„Хайде, Кели, хайде.“

Чувах единствено опитите й да преглътне сълзите си и подсмърчане.

— Ник… Искам да дойдеш да ме вземеш. Моля те, Ник, моля те. — Вече хълцаше.

— Спокойно, момичето ми, спокойно. Всичко е наред. Тук съм, не се страхувай. Хайде просто да постоим и да послушаме. Ако чуеш нещо, кажи ми, и аз ще се опитам също да го чуя.

Заслушах се. Исках да съм сигурен, че Юън няма да се събуди. Исках също да й дам почивка: по време на акция в такива моменти се дава почивка, иначе започват да валят грешки и хората се препъват в собствените си крака. Трябваше да успокоя положението, но в същото време да действам колкото може по-бързо. Знаех точно какво трябва да направя, обаче раздразнението ми пречеше да го обясня на това дете. Освен това монетите ми бяха на свършване батерията на мобифона се изчерпваше.

Жената от съседната кабина излезе и успокоително ми се усмихна, в случай, че се каня да й се нахвърля с касапски нож.

— Добре ли си вече, Кели?

— Да. Още ли искаш да отворя бутилката?

Не разбирах защо не може да го направи. Продължих да й давам инструкции. После изведнъж си спомних — капачката се развърташе с натиск, за да не могат да я отварят деца. Когато започнах да й обяснявам как да го направи, чух тихо пиукане.

„Батерията. Мамка му!“

— Не забравяй да натиснеш надолу капачката, преди да я завъртиш. Просто трябва да сме малко по-бързи, иначе телефонът ще прекъсне, преди да сме свършили.

— Какво да правя сега, Ник?

— Развъртяна ли е капачката?

Нищо.

— Кели? Кели? Там ли си?

Нима батерията бе свършила?

После чух:

— Какво да правя сега?

— Слава Богу, помислих си, че батерията е свършила. Има ли наоколо нещо, с което да отвориш онази зелена кутия? Сетих се, използвай лъжицата, Кели. Много внимателно я вземи, остави телефона на масата и иди да отвориш кутията. Ясно ли е?

Заслушах се, като обмислях всички възможности, които оставаха, ако замисълът ми се прецакаше. Стигнах до заключението, че такива възможности няма.

— А сега идва трудната част. Мислиш ли, че ще успееш да го направиш?

— Да, вече съм добре. Съжалявам, че се разплаках, просто съм…

— Зная, зная, Кели. И аз съм уплашен, но двамата заедно ще се справим. Сега трябва да прибереш телефона в джоба си, при маратонките. После вземи едно от онези големи шишета на масата, иди до входната врата на къщата и я открехни. Не широко, съвсем мъничко. После пъхни бутилката зад вратата, за да не й позволиш да се затвори. Запомни, вратата е голяма и тежка, затова искам да я отвориш много бавно и адски внимателно, за да не издаде никакъв звук. Ще го направиш ли?

— Да. А после?

— След малко ще ти кажа. Не забравяй, ако телефонът прекъсне и повече не ме чуваш, искам да изтичаш и да се скриеш зад дърветата.

Юън най-вероятно щеше да я открие, но, боже мили, какво друго можех да направя?

— Ясно.

Моментът беше напрегнат. Даже Юън да спеше дълбоко, подсъзнанието му щеше да регистрира промяната във въздушното налягане и звука, когато вратата се отвореше, и щеше да промени нещо в съня му, да му покаже, че нещо не е наред.

В такъв случай Кели поне имаше преднина — стига да не забравеше инструкциите ми.

— Върнах се в кухнята, Ник, какво да правя сега?

— Изслушай ме. Това е много важно. До колко можеш да броиш?

— До десет хиляди.

Сега гласът й звучеше малко по-бодро. Навярно чувстваше, че краят наближава.