Клайв Къслър: Състезанието

Стълбовете въздух биха я прекатурили, ако им позволеше.

Дупките в небето биха я погълнали цялата.

Един порив на вятъра подхвана машината отзад и открадна въздуха от крилете й.

Бипланът започна да пада като камък. Джозефина се ухили от ухо до ухо.

Тя натисна стабилизатора надолу. Машината ускори към земята и Джозефина усети как въздуха отново я подема и я връща в хоризонтално положение.

— Браво, Елзи!

Летящите машини стояха във въздуха, избутвайки въздух надолу. Разбра го още първия път, когато излетя. Въздухът бе силен, а скоростта го правеше още по-силен. И колкото по-добра беше машината, толкова повече на Джозефина й се искаше да лети. Това й бе третата „Елзи“, но нямаше да й е последната.

Хората се възхищаваха на смелостта й да лети, но тя не разбираше защо. Във въздуха просто се чувстваше на мястото си, повече, отколкото на земята, където нещата невинаги се развиваха според очакванията й.

Тук горе винаги знаеше какво да прави. А най-хубавото беше, че знаеше какво ще се случи, когато го направи.

Погледът й шареше по сините планини на хоризонта, от време на време хвърляше по едно око на анероидния барометър, който показваше височината, увиснал на едното крило, към масломера между коленете й и към земята, търсейки открити места, където да кацне, ако моторът й откаже. Бе пришила към ръкава си малък дамски часовник, за да следи времето и да знае колко бензин й остава. Калъфът с картите и компаса, който обикновено бе завързан за коляното й, този път остана в къщата. Родена и отрасла сред тези планини, Джозефина се ориентираше по езерата, железопътните релси и река Норт.

Пред нея се виеше тъмното й ждрело, толкова дълбоко и стръмно, че сякаш гневен великан бе разцепил планината със секира, а в дъното му блещукаше реката. Сред дърветата край ждрелото се отвори златиста поляна, първата по-голяма, откакто Джозефина излетя.

Под нея се мярна нещо малко и червено, като червен гребен на земята — ловната шапка на Марко Челере, италианския изобретател, които строеше летящите й машини. Марко седеше на една скала с пушка на гърба и дебнеше за мечки. От другата страна на поляната, при дърветата, Джозефина забеляза исполинския силует на съпруга си.

Хари Фрост вдигна пушката и я насочи към Марко. Джозефина чу изстрела, по-силен от рева на мотора и тракането на вериги зад себе си.

Хари Фрост имаше странното усещане, че е пропуснал италианеца.

Бе опитен ловец на едър дивеч. Откакто се пенсионира неприлично богат, бе стрелял по елени и муфлони в Монтана, по лъвове в Африка и слонове в Родезия — и сега можеше да се закълне, че се е прицелил твърде високо. Въпреки това мургавото гадже на жена му се гърчеше на ръба на скалата, улучен, но не мъртъв.

Фрост вкара нов четиридесет и петкалибров патрон в своята „Марлин 1895“ и погледна през мерника. Ненавиждаше вида на Марко Челере — мазна черна коса, пригладена с брилянтин, високо чело като на водевилен Юлий Цезар, дебели вежди, хлътнали тъмни очи, зализан мустак, завъртян по върховете като свинска опашка — и тъкмо натискаше с наслада спусъка, когато над главата му нещо изтрополи. Звучеше като вършачката във фермата при Дома за криминално луди в Матауан, където враговете му го изпратиха, когато застреля шофьора си в кънтри клуба.

Онази лудница бе по-лоша и от най-ужасните сиропиталища в спомените му. Могъщи политици и скъпоплатени адвокати си присвоиха заслугите за освобождаването му. Но това не бе нищо повече от справедливост. Шофьорът му ухажваше първата му съпруга.

Невероятно, но сега се случваше същото и с втората. Виждаше го изписано по лицата им, винаги когато Джозефина го тормозеше за още пари, за да плаща за поредното изобретение на Марко. Сега го умоляваше да откупи последната летяща машина на италианеца от кредиторите му, за да може тя да спечели въздушната надпревара от Атлантика до Тихия океан, а заедно с нея и купата „Уайтуей“ и петдесет хиляди долара.

Нямаше ли да е страхотно? Девойката летец и гаджето й изобретател щяха да станат известни. Престън Уайтуей — навирилият нос, роден със сребърна лъжица в устата вестникарски магнат от Сан Франсиско, спонсор на състезанието — щеше да ги направи звезди и да продаде петдесет милиона вестника. Тъпият съпруг щеше също да стане известен — прочут рогоносец, дебел и стар, посмешище за всички, които го презираха.

Хари Фрост беше богат, един от най-богатите хора в Америка и беше спечелил всеки долар сам-самичък. Но още не беше стар. Едва бе прехвърлил четиридесетте. Не, не беше стар. И нито един от онези, които твърдяха, че е дебел, а не мускулест, не го бяха виждали да убива кон с един удар — номер, с който се прочу на младини и който отскоро превърна в ритуал за рождените си дни.