Клайв Къслър - Залезът на полумесеца

— Трябва да опиташ калмара — настоя Лорън и напъха една малко наподобяваща гума халка в устата на мъжа си.

Пит игриво захапа един от пръстите й.

— Много е вкусен след бялото сирене — съгласи се той, след като сдъвка и преглътна.

Наслаждаваха се на обяда, без да бързат, и наблюдаваха маневрите на преминаващите нагоре-надолу плавателни съдове и туристите, които изпълваха останалите ресторанти. След като си изядоха морските дарове, Пит понечи да отпие глътка вода, но Лорън неочаквано го стисна за ръката.

— Да не ти се заби кост в небцето? — попита той, когато забеляза напрегнатото й изражение.

Лорън поклати глава и пусна ръката му.

— Пред вратата стои един мъж. Снощи беше един от нападателите в буса.

Пит небрежно отпи глътка вода, след това леко обърна глава, за да погледне към входа на заведението. Пред входа видя мургав мъж със синя риза. Беше се обърнал към улицата, за да скрие лицето си.

— Сигурна ли си?

Лорън видя как мъжът стрелна бърз поглед към тях, преди отново да се обърне, погледна мъжа си уплашено и кимна.

— Познах го по очите.

Пит реши, че профилът му изглежда познат, а и реакцията на Лорън го убеди, че не бърка. Това сигурно беше мъжът, когото бе нокаутирал, когато отвори вратата на микробуса.

— Как са успели да ни проследят? — попита тя с леко треперещ глас.

— Качихме се последни на ферибота и сигурно са били достатъчно близо, за да ни видят — предположи Пит. — Вероятно са ни последвали с някаква лодка. Не им е било нужно много време, за да проверят ресторантите по крайбрежната улица.

Въпреки че се държеше спокойно, Пит изпитваше дълбоко безпокойство за безопасността на съпругата си. Крадците от Топкапъ бяха доказали, че не ги е страх да убиват. Щом си бяха направили труда да ги открият, причината можеше да е само една — отмъщение за провалената кражба. Заплахата на жената в резервоара вече не му се струваше толкова несериозна.

Появи се келнерката и докато събираше чиниите, попита дали ще желаят десерт. Лорън започна да клати глава, но Пит се съгласи.

— О, да, разбира се. Две кафета и две порции баклава, ако обичате.

Щом келнерката изчезна в кухнята, Лорън смъмри мъжа си:

— Не мога да преглътна нищо повече. Особено сега. — И стрелна гневен поглед към входната врата.

— Десертът е за него, не за нас — отговори той тихо. — Тръгни за тоалетната, но така, че всички да те видят, след това ме чакай при кухнята.

Лорън реагира веднага: престори се, че шепне нещо на Пит, след това бавно тръгна към късия коридор, който водеше към тоалетните и кухнята. Пит забеляза, че мъжът пред вратата се напрегна, като видя жена му да крачи по коридора, но след това отново се отпусна, понеже келнерката донесе баклавите и кафетата. Пит тайно остави една пачка турски лири на масата зад прибора с подправки, след това показно заби вилицата си в дебелото парче баклава. Стрелна кос поглед към вратата, видя, че мъжът със синята риза отново е с гръб към него, остави вилицата и бързо стана. Лорън стоеше в края на коридора и чакаше. Пит я сграбчи за ръката и я вмъкна в кухнята. Смаяният готвач и миячът на съдове спряха работа и ги зяпнаха. Пит ги поздрави с усмивка и след това се запромъква с Лорън покрай димящи тенджери и тави. От задната врата се излизаше на малка уличка, която водеше към главната. Двамата изтичаха до ъгъла и завиха, за да се отдалечат от ресторанта.

— Какво ще кажеш да се качим на тролея? — попита Лорън.

Старата машина превозваше местни и туристи от единия край на града до другия и тъкмо се приближаваше.

— Чудесно.

Пресякоха улицата точно преди тролеят да спре и бързо скочиха вътре. Всички места бяха заети, така че трябваше да останат прави, докато тролеят минаваше покрай кафенето. Мъжът със синята риза — още стоеше с гръб към вратата — небрежно плъзна поглед по тролея, докато той минаваше по улицата. Пит и Лорън се обърнаха и се опитаха да се скрият зад други двама пътници, но укритието им беше твърде малко — очите на мъжа се впиха в ярката блуза на Лорън, после той се обърна и залепи нос във витрината на заведението. Пит видя смайването му, когато пак се обърна към тролея. После хукна след него, като измъкна в движение от джоба си телефон и трескаво започна да набира някакъв номер.

Лорън погледна извинително Пит.

— Съжалявам, мисля, че ме забеляза.

— Няма значение — отговори той с усмивка, за да вдъхне кураж. — Така или иначе градчето е малко.

Тролеят спря за кратко на рибния пазар и повечето пътници слязоха. Щом забелязаха, че техният преследвач е на пряка от тях, двамата седнаха на една от освободилите се седалки и се смъкнаха надолу.