— Прав си, макар оцветяването да е малко по-различно. Поздравления. Изглежда, корабът наистина е потънал около хиляда и шестстотната година.
Удовлетворението на Пит не трая дълго. Докато оглеждаше стената от другата страна на залата — беше облицована със зелени плочки, — той забеляза мъж със слънчеви очила да гледа към тях. Беше същият тип, който се беше зазяпал в Лорън пред хотела.
Без да каже нищо, Пит бавно поведе Лорън към изхода, като предпазливо гледаше да не се отделя от група германски туристи, които следваха покорно екскурзовода си. Оглеждаше хората в джамията уж разсеяно, за да разбере дали Слънчевите очила има другарче. Скоро видя намръщен мъж с персийски черти и огромен мустак, който се размотаваше наблизо. Изглеждаше нелепо сред останалите туристи, които зяпаха тавана. Стори му се невероятно, че крадците от Топкапъ са ги открили толкова бързо, макар че си спомни заплашителните думи на жената във водохранилището. Реши да провери дали предположението му е правилно.
Пит и Лорън последваха германците извън молитвеното помещение, обуха си обувките, които бяха свалили, преди да влязат, и тръгнаха с групата към двора. Пит наблюдаваше скришом как мустакатият също тръгва след тях.
— Стой тук — нареди на Лорън и бързо закрачи по мраморните плочи към мъжа.
Мустакатият незабавно се обърна и се престори, че разглежда една колона. Пит се доближи и се извиси над него, защото мъжът беше с цяла глава по-нисък.
— Извинете — каза Пит, — можете ли да ми кажете кой е погребан в гробницата на Ататюрк?
Мъжът изобщо не го погледна, а се вторачи към изхода от молитвената зала, където беше застанал Слънчевите очила. Чак после, когато онзи леко поклати глава, мустакатият се обърна към Пит и изръмжа презрително:
— Не искам и да знам къде е погребано това псе!
Очите му проблясваха с високомерна заплаха, родена от тежко детство на улицата. Очевидно не беше цивилен полицейски агент. Пит забеляза издайническата издутина на кобур под тънката му риза и реши да не го притиска повече. Изгледа го твърдо и многозначително, след което се обърна и си тръгна. Докато крачеше към Лорън, почти очакваше да получи куршум в гърба, но все пак се надяваше, че тълпите туристи на края на джамията са достатъчна спирачка, за да предотвратят непосредственото нападение.
— Какво стана? — попита го Лорън, когато се върна при нея.
— Просто попитах колко е часът. Хайде, ела да хванем такси.
Германската група бавно се придвижваше към изхода на двора, така че Пит хвана Лорън за ръка и се промъкнаха преди туристите да запушат вратата. Пит не си направи труда да поглежда назад — знаеше, че Слънчевите очила и Персиеца ще ги последват. Извадиха късмет, защото щом стъпиха на тротоара, пред тях спря такси, от което слязоха двама възрастни туристи.
— Към фериботното пристанище „Еминьоню“. Колкото може по-бързо — нареди Пит на шофьора.
— За какво е това бързане? — попита Лорън, леко раздразнена от дърпането и бутането.
— Мисля, че ни следят.
— Мъжът, с когото говори в джамията?
— Да. И един друг тип със слънчеви очила, когото видях пред хотела.
Щом таксито се мушна между колите, Пит погледна назад. Малък оранжев седан спря до бордюра. Вътре имаше само шофьор. Германските туристи все още се трупаха при вратата. Пит се усмихна, когато забеляза Персиеца тромаво да си пробива път през тълпата.
— Защо не отидем в полицията? — попита разтревожено Лорън.
— И какво, да съсипем единствения ни ден за почивка в Истанбул? — засмя се Пит.
Жълтото такси бързо се смеси с движението и джамията с високите минарета остана зад тях. Ако шофьорът беше завил на север и се беше проврял през гъстото движение на Стария град, с лекота щеше да се измъкне на оранжевата кола. Здравомислещият таксиметров шофьор обаче искаше да икономиса време, затова зави на юг и пое към четирилентовата магистрала „Кенеди Кадеси“.
Преследвачите отчаяно се опитваха да ги настигнат. Оранжевият автомобил потегли с пълна газ от тротоара пред джамията в мига, когато двамата му пътници се хвърлиха вътре, и засече един туристически автобус, който едва не го отнесе.
— Мисля, че завиха надясно — каза шофьорът неуверено.
— Карай надясно тогава — нареди Слънчевите очила от седалката до него, доверявайки се на инстинктите му.
Колата пое на юг, профуча на червено на един светофар и после намали, за да заеме мястото си в дълга редица пълзящи автомобили. Персиеца, който седеше на задната седалка, изведнъж посочи напред — беше забелязал на две преки пред тях жълто такси, което се готвеше да завие по „Кенеди Кадеси“.
Читать дальше