Клайв Къслър - Златото на Спарта

Хвана въжето, за да може Реми по-лесно да скочи на брега и неволно срита чувала. От дървената кутия се чу звън на стъкло.

Двамата любопитно коленичиха на палубата. Реми отвори чувала и измъкна кутията, по която нямаше никакви знаци. Внимателно отвори месинговото резе и вдигна капака, под който се откри нещо като стара мушама. Реми я повдигна.

Последваха дълги десет секунди, през които никой не продума. Двамата зяпаха изумени предмета, който улавяше слънчевите лъчи.

— Невъзможно — каза Реми.

На дъното на кутията лежеше бутилка, зелена стъклена бутилка от вино.

Без да отговори, Сам повдигна края й с десния си показалец на няколко сантиметра, за да видят дъното.

— Мили боже…

Символът, гравиран в стъклото, им беше до болка познат.

Ла Хоя, Калифорния

— Горкият човек… — проговори Реми. — Да умре по този начин… не мога да си представя.

— Аз и не искам — отвърна Сам.

Двамата се бяха изтегнали на шезлонги в солариума, заобиколени от палми и папрати в саксии, а лъчите на обедното слънце осветяваха всеки нюанс от плочките на пода. Това беше една от любимите им стаи в къщата, а изборът определено не беше лесен.

Кацнал на върха на скалите над Голдфиш Пойнт и гледащ към индиговите води на Тихия океан, домът на семейство Фарго и главна база на дейността им представляваше четириетажна къща с високи тавани с греди от кленово дърво и достатъчно прозорци, за да бъде човекът по поддръжката зает по осем часа всеки месец.

На най-горния етаж беше разположен апартаментът на Сам и Реми, а под него — четири апартамента за гости и обща дневна с кухня и трапезария, издадена над скалите. На втория етаж се намираше спортният салон с различни тренажори, сауна, басейн с насрещно течение и стотина квадрата твърд дървен под, на който Реми тренираше фехтовка, а Сам — джудо.

Приземният етаж предлагаше сто и осемдесет квадрата офис пространство за Сам и Реми и допълнителна работна площ за Селма. Там имаше три работни станции „Мак Про“, допълнени с трийсетинчови екрани и два трийсет и два инчови LCD телевизора, закачени на стената. На източната стена беше монтиран петметров, хиляда и осемстотин литров соленоводен аквариум: гордостта и радостта на Селма.

— Да се надяваме, че си е отишъл бързо и спокойно.

Мъжът, за когото говореха — бедната душа от подводницата „Молх“ — вече си имаше име: Манфред Бьом, командир Манфред Бьом. Научиха го от дневниците, които намериха. Единият бе дневникът на подводницата, а другият — личният дневник на Бьом, датиращ още от началото на Втората световна война.

Въоръжени с груб софтуерен превод, Сам и Реми веднага се потопиха в текстовете, които започваха да им звучат като последна воля и дума на Бьом и неговата подводница. Скоро научиха и нейното име: UM-34 , подводница Молх, 34-та конструкция.

Сам се концентрира върху дневника на подводницата, опитвайки се да проумее откъде е дошла и как се е озовала в ръкава на река Покомоук. Реми пък се опитваше да научи нещо повече за човека в нея, освен това, което им говореха униформата и рангът му.

След като натовариха скифа и оставиха „Молх“ зад гърба си, Сам и Реми сметнаха за разумно да стоят далеч от Сноу Хил и магазина за лодки, тъй като вероятно Белязаният и приятелите му щяха да дебнат наоколо в очакване на завръщането им. Вместо това слязоха десет мили по-надолу по реката и акостираха на юг от Уилоу Гроув, където реката се доближаваше до шосе 113. Оттам се обадиха за такси, после и в магазина за лодки. Обяснението на Сам беше достатъчно неясно и кратко, съпроводено от обещание за щедър бакшиш, задето трябва да идат сами да си приберат скифа. Накрая се обадиха в квартирата си и управителят се съгласи да изпрати нещата им обратно в Калифорния.

Пет часа по-късно бяха на международното летище „Норфолк“ и се качваха на самолет за дома.

При завръщането си веднага предадоха на Селма бутилката, която намериха в подводницата, и от тогава не чуха ни дума от нея. Тя се затвори с двамата си асистенти — младата двойка Пийт Джефкоут и Уенди Корден (които знаеха всички възможни вицове за Питър Пан), в кабинета си и нямаше да излезе от там, докато не стигне до отговор.

На пръв поглед Пийт и Уенди бяха най-обикновени двайсетинагодишни младежи от Калифорния: обгорели, слаби, усмихнати, с изсветлели от слънцето руси коси, но в интелектуално отношение у тях нямаше нищо обикновено. И двамата бяха завършили с отличие Университета на Южна Калифорния, Пийт с бакалавърска степен по археология, а Уенди — с диплома по обществени науки.