Клайв Къслър - Изгубената империя

— Скоро ще съмне — рече Сам. — Да си прибираме плячката и да намерим къде да полегнем, докато си намерим друго местенце.

— Ами той? — попита Реми, като кимна към Яотъл.

— По-добре да го вкараме вътре. Нали не искаме да се счупи.

След като го вързаха сигурно в кабината, те вдигнаха котва и пресякоха лагуната, за да стигнат до сала и камбаната. Извлачиха ги близо до брега, после Сам скочи и ги нагласи така, че камбаната да плава на педя над дъното.

— Лост… — промърмори Сам на себе си. — Реми, трябва ми брадвичката от кутията с инструменти.

Тя я извади и му я подаде. Сам излезе на брега и изчезна с фенера между дърветата. Реми го чуваше как се движи в тъмнината: пукаха съчки, дърво се удряше в дърво, току долитаха по някоя приглушена ругатня и звуци от сечене. Пет минути по-късно той се появи с две палмови трупи, всяка по два и половина метра дълга и десет сантиметра широка. В краищата им беше изсякъл жлебове.

— Ще ме посветиш ли в плана си? — попита тя.

Сам й намигна.

— Не искам да ти развалям изненадата. Само че ще ни трябва дневна светлина.

Не се наложи да чакат дълго. Десет минути след първите жълто-оранжеви багри на изгрева се заловиха за работа. Сам отвърза сала, скочи във водата и го завъртя настрани, така че трите подаващи се от водата греди да сочат към плажа. Възседна най-външната, за да потъне, и извика:

— Дай бавен назад!

— Бавен назад! — повтори Реми.

Моторите заръмжаха. Андреялът се задвижи назад, докато щурцът опря в сала.

— Продължавай! — извика Сам.

Под тежестта му и мощността на корабчето плаващите греди се потопиха под водата и започнаха да се заравят в брега. Водата под кърмата се разпени. Когато гредите хлътнаха на педя в пясъка, той извика: „Стоп!“

Реми отне мощността и отиде на кърмата. Сам се гмурна под сала и излезе в средата му под щурца.

— Ще надигна тази напречна греда, а ти ще дърпаш.

— Разбрах.

Двамата заедно успяха да повдигнат гредата над планшира, като двата края стърчаха през двете страни палубата. Реми отстъпи назад и потри ръце.

— Схванах накъде биеш — рече тя. — „Дайте ми достатъчно голям лост и опорна точка и аз…“

— „… ще преместя света“ — довърши Сам. — Архимед.

С брадвичката изсече жлебове в двата края на стърчащата греда. Подаде едната на Реми и сам взе другата.

— Сега най-важното.

Всеки от тях пъхна единия край в съответния жлеб на гредата и подпря другия на кнехта на борда откъм своята страна.

— Искаш ли честта да бъде твоя? — предложи Сам.

— А ти къде ще бъдеш?

— В кабината с теб. Ако тези дръвчета поддадат, няма да е никак добре, ако сме наблизо. Дай много бавно назад, ако обичаш.

Реми бавно подкара корабчето на заден ход. Предният край на сала започна да се надига. Дръвчетата потрепериха и се огънаха като лък.

Гредите на сала скърцаха. Камбаната се вдигаше сантиметър по сантиметър, докато отворът й се изравни с планшира.

— Стой на място — каза Сам, — само пази посоката.

Той хвана остатъка от котвеното въже и отиде на палубата, като поглеждаше ту едната трепереща греда, ту другата. Наведе се, върза въжето за короната на камбаната и се върна в кабината, като по пътя го размотаваше.

— Бавно назад — промълви той.

— Ако изтървем това чудо върху палубата, мисля, че можем да се простим с депозита — прошепна му Реми.

— Имаме застраховка — подсмихна се той.

Корабчето се задвижи отново назад. Лостовете продължиха да се огъват и скърцат. Сам чевръсто обираше въжето. Камбаната се плъзна върху планшира, отскочи и се олюля.

— Сам…

— Знам. Стой така. Леко…

Той се обърна, изхвърча по стълбата и след десет секунди се върна с един дюшек. С ловко движение плъзна дюшека като на боулинг по палубата към щурца и извика:

— Намали!

Реми рязко отне мощността. Сам напъна въжето. Гредите изпукаха като изстрели и се строшиха. Камбаната се стовари глухо върху матрака, завъртя се на една страна и остана на място.

Занзибар

— Изгубихме човек — каза Ицли Ривера по телефона.

— Така ли? — Безразличието на президента Куаутли Гарса беше осезаемо дори от петнайсет хиляди километра разстояние.

— Яотъл. Удави се. Тялото му потъна в канала. Беше добър войник, господин президент.

— Отдаде живота си за славна кауза. Заслужи името си. Яотъл — „воин“. Ще бъде посрещнат от Хуицитопочтли и ще заживее за вечни времена в Омейокан — отвърна Гарса. Говореше за ацтекския бог на войната, който движи слънцето в небето, и най-свещеното от тринайсетте небеса. — Нима това не е достойна награда?