Дийн Кунц - Ускорение

Били си възвърна гласа, макар и дрезгав и неузнаваем.

— В бележката пишеше, че той ще убие учителка, ако не отида в полицията, но аз дойдох при теб.

— Пишеше, че ще я убие, ако не отидеш в полицията и не ги накараш да се намесят .

— Но аз дойдох при теб, опитах се да направя нещо, за бога, нали така?

Лани най-сетне го погледна в очите.

— Да, дойде при мен, но неофициално. Не отиде в полицията, а при приятел, който е полицай.

— И все пак нали дойдох при теб! — Били се сви, като чу отрицанието в гласа си, самооправданието.

Гаденето пропълзя нагоре по вътрешностите му, но той стисна зъби и се опита да го овладее.

— По нищо не личеше, че е сериозно — каза замислено Лани.

— Кое?

— Първата бележка. Звучеше като шега, като тъпа шега. Никой полицай не би допуснал, че заплахата е реална.

— Била ли е омъжена? — попита Били.

Към тях се приближи се една тойота и паркира на двайсетина метра от форда. Те изчакаха мълчаливо шофьора да излезе от колата и да влезе в бара. Никой не би могъл да ги чуе от такова разстояние, но двамата бяха предпазливи.

При отварянето на вратата от бара долетя кънтри музика. От уредбата Алан Джаксън пееше за разбитото си сърце.

— Била ли е омъжена? — повтори Били.

— Коя?

— Жената, коя. Учителката, Жизел Уинслоу.

— Май не. Поне засега не се чува нищо за съпруг. Дай да видя бележката.

Били не го послуша.

— Имала ли е деца?

— Има ли значение?

— Голямо — тросна се Били.

Той усети, че празната му ръка е свита в юмрук. Човекът, който стоеше пред него, беше приятел, доколкото той си разрешаваше да има приятели. И все пак му костваше върховно усилие да отпусне юмрука си.

— За мен е важно, Лани.

— Не знам дали е имала деца. Най-вероятно не. От това, което чух, изглежда, е живяла сама.

От магистралата на два пъти долетя шум от натоварено движение — барабанният гръм на моторите и свистенето на въздуха.

В последвалата тишина Лани се обади умолително:

— Виж, Били, може евентуално да си изпатя.

— Евентуално? — В думата се криеше хумор, но не такъв, че да се разсмееш.

— Никой от отдела не би взел проклетата бележка на сериозно. Но ще кажат, че е трябвало.

— Може би аз трябваше да я взема на сериозно — поправи го Били.

Лани изрази бурно несъгласие:

— Лесно е да се критикува, когато вече знаеш какво е станало. Не говори глупости. Трябва ни обща защита.

— Защита срещу какво?

— Ако нещо стане. Слушай, Били, не държа добра ръка.

— Каква ръка?

— Работното ми досие. Имам няколко отрицателни забележки.

— Какво си направил?

Лани присвиваше очи, когато се обидеше.

— Не съм корумпиран.

— Не съм казал, че си.

— Вече съм на четирийсет и шест, никога не съм взел и стотинка подкуп, и никога няма да взема.

— Добре, знам.

— Нищо не съм направил.

Ядът на Лани навярно беше престорен, защото веднага се изпари. Или пък беше видял нещо потресаващо във въображението си, защото присвитите му очи се разшириха. Той задъвка долната си устна, сякаш тя беше някаква смущаваща мисъл, която можеше да отхапе, изплюе и така завинаги да се отърве от нея. Макар че хвърли поглед към часовника си, Били продължи да чака.

— Да кажем, че понякога ме мързи, защото ми е скучно — продължи Лани. — И може би защото… никога не съм искал да стана полицай.

— Не ми дължиш обяснение — увери го Били.

— Знам, но работата е там, че… независимо дали съм го искал, или не, това е моят живот сега. Това е всичко, което имам. И искам да го запазя. Трябва да прочета тази бележка, Били. Моля те, дай ми я.

Били беше му съчувстваше, но не искаше да даде бележката, овлажнена от потта му. Разгъна я и я прочете.

Ако не отидеш в полицията и не ги накараш да се намесят, ще убия неженен мъж, за когото светът няма особено да тъгува.

Ако пък отидеш в полицията, ще убия млада майка на две деца.

Имаш пет часа да решиш. Изборът е твой.

Били разбра всичко, до най-малката ужасна подробност, и въпреки това я препрочете. После я даде на Лани.

Тревога, ръждата на живота, разяждаше Олсен, докато очите му поглъщаха редовете.

— Тоя е пълен откачалник!

— Трябва да отида в Напа.

— Защо?

— Да предам двете бележки на полицията.

— Чакай, чакай — спря го Лани. — Кой казва, че втората жертва ще е от Напа. Може да е от Сейнт Хелена или Ръдърфорд.

— Или от Ангуин, или от Калистога — вметна Били.

В желанието си да го убеди Лани продължи:

— Или от Юнтвил, Съркъл Оукс или Оуквил. Не знаеш къде. Не знаеш нищо.