Дийн Кунц - Ускорение

— Ще ти се обадя преди това, веднага след като измисля как да извъртя нещата, за да не изляза виновен.

— Да ги извъртиш — повтори Били с отвращение.

В настъпилата тишина кръжащите чайки отлетяха към слънцето на запад.

— Ще ти се обадя да ти кажа какво ще разправям на Палмър, за да не си противоречим. След това ще отида при него.

Били съжали, че му даде бележката, но тя наистина бе доказателство и бе логично Лани да я вземе.

— Къде ще си след един час — в „Шепнещите борове“ ли?

Били поклати глава.

— Ще се отбия там, но само за петнайсет минути. После се прибирам вкъщи. Обади ми се там. Само още едно нещо искам да разбера.

— Срокът е до полунощ, Били, забрави ли? — рече Лани нетърпеливо.

— Откъде знае тоя психар какво съм избрал? Как е разбрал, че съм отишъл при теб, а не в полицията? Как ще разбере какво ще направя през следващите четири и половина часа?

Вместо отговор Лани смръщи лице.

— Освен ако не ме наблюдава — заключи Били.

Лани огледа колите на паркинга, бара и арката на прегърнатите брястове и въздъхна.

— Всичко протичаше толкова гладко.

— Така ли?

— Като река. И изведнъж се появи тоя камък.

— Винаги има камъни.

— Вярно — съгласи се Лани и се отправи към патрулната кола.

Единственото дете на Пърл Олсен имаше вид на човек, претърпял поражение. Раменете му се бяха смъкнали и дъното на панталона му висеше. На Били му се искаше да попита дали всичко е наред между тях, но това щеше да бъде прекалено директно. Не се сещаше как иначе да зададе въпроса.

— Има нещо, което не съм ти казвал, а трябваше.

Лани спря, обърна се към него и го изгледа подозрително.

— През всичките години, докато майка ти беше болна и ти я гледаше, като се отказа от това, което искаше… за това се иска много повече, отколкото за да работиш като полицай.

На Лани, изглежда, му стана неудобно и пак погледна към дърветата.

— Благодаря ти, Били.

Изглеждаше истински трогнат, че саможертвата му беше оценена, ала някакво странно чувство на срам го накара да омаловажи и дори да се присмее над добродетелта си.

— Само че това не ми слага пенсията в джоба.

Били го проследи с поглед как се качва в колата и потегля.

В тишината след изчезналите чайки изнуреният ден се топеше, а хълмовете, поляните и дърветата постепенно привличаха все по-тъмни сенки.

От другата страна на магистралата 12-метровият дървен мъжага се напъваше да се спаси от тежките смазващи колела на индустрията, на бруталната идеология или на модерното изкуство.

На фона на възглавницата лицето на Барбара беше за него източник на отчаяние и надежда, на загуба и очакване. Тя беше като котва в две отношения и първото от тях бе благотворно. За Били бе достатъчно да я види, за да посрещне смело всички събития през деня. Погледнато от друга страна обаче, всеки спомен за нея от времето, когато беше не просто жива, а и жизнена, беше като брънка от верига, която го обвързваше. Ако Барбара преминеше от кома в пълно забвение, веригата щеше да се затегне и той щеше да потъне с нея в дълбините.

Той идваше тук не само да й прави компания с надеждата, че тя ще усети присъствието му във вътрешния си затвор, но и за да се научи как да взема и да не взема нещата присърце, как да стои неподвижно и може би да намери този така непостижим покой.

Тази вечер покоят беше дори още по-непостижим от обикновено. Вниманието му отскачаше постоянно от лицето й към часовника или прозореца, зад който киселинножълтият ден постепенно преминаваше в горчив здрач.

Той държеше в ръце дневника си, прелистваше го и четеше загадъчните думи, които тя бе изрекла. Намери някои свързани слова, които го заинтригуваха, и Били ги прочете на глас:

като мек черен дъждец

смъртта на слънцето

костюм като плашило

дробове на угоени гъски

тясна улица, високи къщи

цистерна за мъгла

странни форми… призрачно движение

ясният звук на звънците

Надяваше се, че като чуе отново загадъчните си думи, изречени по време на комата, тя може да проговори и да добави нещо към казаното, което да поясни значението му.

Имаше случаи, когато Барбара отговаряше на репликите му, но отговорите й никога нямаха връзка с предишните й думи. Вместо това тя изричаше нов низ от също толкова неразгадаеми слова.

Тази вечер Барбара отвръщаше с мълчание, понякога с въздишка, в която нямаше никакви скрити емоции, сякаш бе машина, която дишаше плитко, в ритъм с по-мощните издишвания, предизвикани от спонтанни електрически шокове.