Дийн Кунц - Ускорение

— Не бях помислила за това. Може би си прав. Но каква ще е ролята на опосума тук?

— Нямам представа, Айви. Нямам дарбата на гадател като теб.

— Знам, но си много добър. Винаги ме изслушваш с интерес и никога не ми се подиграваш.

Въпреки че работеше заедно с Айви пет дни в седмицата, изключителната й красота и сексапил понякога го караха да забрави, че в някои отношения тя беше повече момиче, отколкото жена, мила и безхитростна, добродетелна, макар и не недокосната.

— Ще помисля за опосума — обеща Били. — Може пък да имам някакъв талант на гадател, знае ли човек.

Усмивката й лесно би извадила човек от равновесие.

— Благодаря ти, Били. Този талант понякога… понякога се превръща в бреме. Малко помощ винаги е добре дошла.

Навън ниското слънце оцветяваше лятната вечер в лимоненожълто, а пълзящите на изток сенки на брястовете бяха толкова тъмновиолетови, че преливаха в черно.

Като се приближи до форда, Били забеляза, че под чистачката на предното стъкло има бележка.

Независимо че никой не бе съобщил за убита блондинка или възрастна жена, Били спря, преди да стигне до колата. Колебаеше се, не му се искаше да прочете бележката. Единственото му желание бе да постои малко при Барбара и да се прибере вкъщи. Не ходеше при нея всеки ден, но все пак често.

Посещенията му в „Шепнещите борове“ бяха един от камъните, на които се градеше простичкият му живот. Той ги очакваше със същото нетърпение, както края на работния ден и заниманията с дърворезба. Ала Били не беше глупав, дори напротив, беше доста интелигентен. Даваше си сметка, че уединението лесно може да се превърне в самота. Границата между умората на саможивия и страха на отшелника е много тясна. А още по-тясна е тази между отшелника и озлобения мизантроп.

Ако измъкнеше бележката изпод чистачката, смачкваше я и я хвърлеше непрочетена, щеше със сигурност да прекрачи първата от тези граници. И вероятно нямаше да има връщане.

Животът не му даваше повечето неща, които той желаеше. Въпреки това по природа Били беше достатъчно разумен да осъзнае, че ако изхвърли бележката, щеше да изхвърли с нея всичко, което го крепеше в момента. Животът му не само щеше да се промени, ами щеше да стане по-зле.

Вглъбен в дилемата си, той не беше чул спирането на патрулната кола. Затова се учуди, когато, след като измъкна бележката, внезапно до него застана Лани Олсен, облечен в униформа.

— Нова бележка — заяви Лани, сякаш я беше очаквал.

Гласът му беше някак дрезгав. Лицето му беше сбърчено от ужас, очите му приличаха на прозорци на свърталище на призраци.

Съдбата бе избрала Били да живее във времена, когато хората отричаха съществуването на отвратителните неща и ги назоваваха с по-неутралното „ужаси“. После ужасите се окачествяваха като престъпления, престъпленията като нарушения, а нарушенията като неприятности. Въпреки това у него се надигна върховно отвращение, преди дори да разбере какво водеше тук Лани Олсен.

— Били, велики боже, Били.

— Какво?

— Потя се, виж!

— Какво? Какво е станало?

— Избива ме пот, а не е толкова горещо.

Внезапно Били се почувства някак омазнен. Обърса с ръка лицето си и погледна дланта си, очаквайки да види полепнала мръсотия. Ръката му обаче изглеждаше чиста.

— Имам нужда от бира — каза Лани. — Две бири. Трябва да седна, да помисля.

— Погледни ме.

Лани отказваше да срещне погледа му. Вниманието му беше приковано в бележката в ръката на Били.

Листчето не беше разтворено, но нещо се разтвори в стомаха на Били, разцъфтя като противно цвете с многобройни тлъсти, мазни венчелистчета. От предчувствието му се повдигаше.

Въпросът не беше какво, а кого и Били го зададе.

Лани облиза устни.

— Жизел Уинслоу.

— Не я познавам.

— Нито пък аз.

— Къде?

— В Напа, била е учителка по английски.

— С руса коса?

— Да.

— И хубава? — предположи Били.

— Била е хубава. Някой я е пребил почти до смърт. Знаел е как да го направи бавно и мъчително.

— Почти до смърт?

— Довършил я е, като я е удушил с чорапогащника й.

Краката на Били се подкосиха и той се подпря на форда. Не можеше да говори.

— Сестра й я намерила преди два часа.

Погледът на Лани беше все така втренчен в сгънатото парче хартия в ръката на Били.

— Отделът на шерифа няма правомощия там — продължи Лани. — Така че случаят е в ръцете на полицията в Напа. Слава богу, поне за това. Ще имам малко време да си поема дъх.