Дийн Кунц - Ускорение

Същият творец веднъж беше завързал двайсет хиляди пълни с хелий червени балона за перилата на мост в Австралия, който изглеждаше, сякаш виси от тях. По-късно, с помощта на дистанционно управление той беше спукал всичките наведнъж. На Били така и не му стана ясно къде е изкуството в тази работа или какъв е смисълът на спукването.

Макар да не бе изкуствовед, той не считаше макета нито за кич, нито за изкусно произведение. Да го изгорят за него беше също толкова безумно, колкото ако някой музей решеше да изгори картините на Рембранд. Ала в съвременното общество имаше безброй неща, които го ужасяваха, така че такова незначително събитие не би нарушило съня му. И все пак той нямаше да дойде да наблюдава изгарянето.

Били влезе в бара. Въздухът вътре бе така пропит с ухания, че човек можеше да го вкуси. Бен Върнън готвеше мексиканска яхния.

Зад бара Джеки О’Хара правеше инвентаризация на питиетата.

— Били, видя ли специалното предаване по шести канал снощи?

— Не.

— Не си видял за летящите чинии и отвличанията от извънземни?

— Занимавах се с дърворезба и слушах креолска музика.

— Един разправяше, че го закарали на космически кораб, който обикалял около Земята.

— Нищо ново. Такива истории има много.

— Каза, че група извънземни му направили проктологичен преглед.

Били мина през портичката зад бара.

— Всички така казват.

— Знам, но не мога да го разбера — намръщи се Джеки. — Защо една извънземна, по-възвишена, хиляда пъти по-интелигентна от нас раса ще иска да измине трилиони километри през космоса, за да ни бърка в задниците? Що за перверзни създания са това?

— Ами в моя не са бъркали — увери го Били. — А се съмнявам, че са бъркали и в нечий друг.

— Онзи е много авторитетен. Писател е. Автор на доста други книги преди тази.

Били извади престилка от едно чекмедже, завърза я на кръста си и каза:

— Да публикуваш книги не те прави автоматично авторитет. И Хитлер е публикувал книги.

— Наистина ли? — удиви се Джеки.

— Да.

— Самият Хитлер?

— Същият.

— Будалкаш ме.

— Провери и ще видиш.

— И какво е писал — криминални романи, нещо такова?

— Нещо такова — отвърна Били.

— Този е писал научна фантастика.

— Нищо чудно.

— Научна фантастика — подчерта Джеки. — Предаването беше наистина потресаващо.

Вдигна малка бяла купичка от бара и възкликна възмутено:

— Сега какво, да му режа от заплатата ли на Стийв за похабената стока?

В купичката имаше между петнайсет и двайсет вишневи дръжки, всяка вързана на възел.

— На клиентите им е забавен — отвърна Били.

— Защото са били натряскани. Той се прави на веселяк, ама не е.

— Всеки разбира веселието посвоему.

— Искам да кажа, че се прави на непукист, ама не е.

— Аз съм го виждал само такъв — отбеляза Били.

— Питай Силия Рейнолдс.

— Коя е тя?

— Съседка на Стийв.

— Може да му има зъб — предположи Били. — Невинаги може да се вярва на приказките на съседи.

— Силия казва, че понякога изпада в бяс в задния двор.

— Как така — бяс?

— Ами побеснявал и насичал на парчета разни неща.

— Какви неща?

— Например кухненски стол.

— Чий стол?

— Негов си. Направил го на трески.

— И защо?

— Ругаел и се ядосвал, докато го сечал. Явно си е изливал гнева.

— Върху стола?

— Да. Сечал и дини с брадва.

— Може да обича дини — предположи Били.

— Не ги ядял. Просто ги насичал, докато станели на каша.

— И през цялото време ругаел?

— Точно така. Ругаел и ръмжал като животно. И няколко пъти си го излял на кукли.

— Какви кукли?

— Като тези по витрините на магазините.

— Манекени?

— Да. Удрял ги с брадва и огромен чук.

— И откъде е намерил манекени?

— Кой го знае.

— Не го вярвам.

— Говори със Силия. Тя ще ти каже.

— Тя питала ли е Стийв защо прави така?

— Не, страх я е.

— Ти вярваш ли й?

— Силия не лъже.

— Мислиш ли, че Стийв е опасен? — попита Били.

— Вероятно не, ама кой знае.

— Може би трябва да го уволниш.

Джеки повдигна вежди.

— Да, да, и после той да дойде тука с брадва, като ония, дето ги показват по новините.

— Не ми се вярва да е истина. И ти самият не го вярваш — помъчи се да го успокои Били.

— Вярвам го. Силия ходи на проповед три дни в седмицата.

— Джеки, ти обикновено се шегуваш със Стийв и не изглеждаш притеснен.

— Винаги си имам едно наум.

— Не съм забелязал.

— Имам си. Но не искам да бъда несправедлив към него.