Дийн Кунц: Ускорение

— Несправедлив?

— Той е добър барман. Върши си работата. — По лицето на Джеки О’Хара се изписа срам, пълните му бузи почервеняха. — Не биваше да говоря така за него. Ама тия дръжки, заради тях се ядосах.

— Двайсет вишни — отбеляза Били. — Колко ли може да струват?

— Въпросът не е в парите, а в оня номер с езика, който е доста неприличен.

— Не съм чул някой да се оплаква. Много от клиентките дори страшно го харесват.

— Както и обратните — добави Джеки. — Не искам барът да се превръща в място за единаци — били те обратни, или не. Искам да е семеен бар.

— Вярваш ли, че има такова животно като семеен бар?

— Разбира се! — засегна се Джеки. Макар да беше безименен, барът не беше долнопробно заведение. — Че нали предлагаме детски порции пържени картофи и панирани кръгчета лук!

Преди Били да успее да отговори, влезе първият клиент за деня. Беше 11:04 часа. Искаше ранен обяд и си поръча „Блъди Мери“ със стрък целина.

Джеки и Били работеха заедно зад бара през обедните часове. Джеки сервираше, а Бен разпределяше порциите по чиниите.

Клиентелата беше по-многобройна от обикновено, защото във вторник предлагаха мексиканска кухня, но все пак по това време на деня не се нуждаеха от сервитьорка. Една трета от посетителите приемаха обяда си в течна форма, а втората трета се задоволяваха с фъстъци, кренвирши от буркан или безплатни солени бисквити.

Докато правеше коктейли и наливаше бира, Били Уайлс не можеше да се отърве от натрапчивото видение как Стийв Зилис сече ли, сече манекени…

Времето минаваше, а никой не съобщаваше за застреляна учителка или пребита възрастна филантропистка, така че Били се поотпусна. В затънтено кътче като Винярд Хилс, насред безметежното спокойствие на долината Напа, новината за брутално убийство би се разнесла много бързо. Явно са му погодили номер с бележката.

Следобедът мина бавно, в четири часа Айви Елджин дойде на работа. По петите й вървяха мъже, зажаднели до такава степен, че ако имаха опашки, щяха да ги въртят.

— Някакви трупове днес? — попита я Били и усети, че потреперва.

— Богомолка на задната ми веранда, точно на прага — отвърна Айви.

— Какво мислиш, че означава това?

— Който се моли, умира.

— Не схващам.

— И аз още се мъча да го разтълкувам.

Шърли Трублъд дойде в пет часа, облечена в бледожълта униформа с бели ревери и маншети, както подобаваше на зряла жена.

След нея се появи Рамон Падило, който подуши миризмата на мексиканска яхния и измърмори:

— Липсва й щипка кимион.

Стийв Зилис довтаса в шест часа. Миришеше на афтършейв с аромат на върбина, устата му имаше ментов дъх.

— Как върви, брато? — подкачи той Били.

— Ти ли ми звъня снощи? — попита Били.

— Аз ли? За какво да ти звъня?

— Не знам. Някой звънна, връзката беше лоша. Помислих, че може да си ти.

— Ти опита ли се да ме избереш?

— Не. Почти нищо не се чуваше, но нещо ми подсказа, че може да си ти.

Стийв избра три едри маслини от подноса и рече:

— Все едно, нямаше да ме намериш — бях излязъл с приятел.

— Свършваш работа в два часа сутринта и после излизаш?

Стийв се ухили и намигна.

— Имаше луна, а аз съм вълк — каза той, като проточи последната дума — въълк .

— Ако аз свършвах в два часа сутринта, щях веднага да си легна.

— Не искам да те обидя, светецо, но ти нямаш много хъс за живот.

— Какво искаш да кажеш?

Стийв сви рамене, после се зажонглира със завидно умение с хлъзгавите маслини.

— Хората се чудят защо готин тип като теб живее като стара мома.

Били огледа клиентите и попита:

— Кои хора?

— Кой ли не. — Стийв хвана първата маслина с уста, после втората, третата и ги сдъвка под аплодисментите на публиката на бара.

През последния час от смяната си Били наблюдаваше Стийв Зилис по-внимателно от обикновено. Въпреки това не забеляза нищо подозрително. Или не той беше скроил номера, или беше безкрайно по-лукав, отколкото изглеждаше.

Всъщност нямаше значение. Никой не беше пострадал. Бележката беше шега и рано или късно смисълът й щеше да излезе наяве.

Когато в 7 часа и Били се приготви за тръгване, Айви Елджин се приближи до него със сдържано вълнение в кехлибарените си очи.

— Някой ще умре в църква.

— Откъде знаеш?

— От богомолката. Който се моли, умира.

— В коя църква? — попита той.

— Бъдещето ще покаже.

— Може да не стане в църква. Може просто някой местен свещеник да умре.

Тя впи в него омагьосващия си поглед.