Дийн Кунц: Ускорение

С усмивка на уста и с наливна бира в ръка Нед Пиърсол вдигна тост за покойния си съсед Хенри Фридъл, чиято смърт му доставяше огромно удоволствие.

Хенри беше убит от градинско джудже. Беше паднал от покрива на двуетажната си къща върху веселата фигура. Джуджето беше направено от бетон, ала Хенри — не. Счупен врат, пукнат череп — Хенри загина на място.

Това беше преди четири години. Нед Пиърсол продължаваше да вдига тост за кончината на Хенри поне веднъж седмично.

Близо до извивката на полирания махагонов бар седеше единственият друг клиент в заведението, някакъв посетител, не от града. Той полюбопитства на какво се дължи неукротимата враждебност на Нед.

— Колко ли лош трябва да е бил този съсед, че още ти държи влага?

При нормални обстоятелства Нед сигурно щеше да се престори, че не го е чул. За него туристите бяха по-ненужни и от солените бисквити.

Барът предлагаше безплатни солети за мезе, защото бяха евтини. Нед обаче предпочиташе да поддържа жаждата си с добре осолени фъстъци. От време на време, за да получи бакшиш, барманът Били Уайлс го черпеше с по някое пакетче, но в повечето случаи Нед трябваше да си плаща за тях. Това го дразнеше или защото не можеше да схване икономическата реалност на това да държиш бар, или защото обичаше да се дразни — последното май беше по-вярно.

Макар че главата му приличаше на топка за скуош, а раменете му бяха едри и закръглени като на сумист, Нед беше атлет само в кръчмарските диалози и в сръднята, доколкото те можеха да се нарекат „спорт“. В тези дисциплини той беше на олимпийско ниво.

Когато темата беше покойният Хенри Фридъл, Нед ставаше толкова словоохотлив с пришълците, колкото и с кореняците от Винярд Хилс. А щом единственият друг посетител беше странник, за Нед мълчанието беше по-неуместно дори от разговор с „чуждоземния дявол“.

Били не беше от разговорливите, не принадлежеше към категорията бармани, за които барът е сцена за изява. Той предпочиташе да слуша.

Нед се обърна към пришълеца:

— Хенри Фридъл беше свиня.

Странникът имаше черна като въглен коса, леко прошарена по слепоочията, насмешливо блестящи сиви очи и плътен глас.

— Доста обидна дума.

— Знаеш ли какво направи това извратено животно? Опита се да се изпикае от покрива на къщата си върху прозорците на трапезарията ми.

Били Уайлс продължи да бърше бара, без да вдигне очи към туриста. Беше чувал историята многократно и познаваше всички възможни реакции на слушателите.

— Свинята Фридъл решил, че височината ще помогне на струята да стигне по-далеч — обясни Нед.

— Той инженер по аеронавтика ли беше? — попита странникът.

— Университетски преподавател по съвременна литература.

— Май тези четива са го докарали до самоубийство — отбеляза туристът и Били реши, че е по-интересен, отколкото му се беше видял отначало.

— Не, не — възрази Нед нетърпеливо. — Той падна без да иска.

— Пиян ли беше?

— Защо да е бил пиян? — учуди се Нед.

Странникът сви рамене.

— Иначе защо ще се качи на покрива да уринира върху прозорците ти?

— Защото не беше с всичкия си — отвърна Нед и чукна с пръст по празната си чаша, за да даде да се разбере, че иска още.

Били му наточи „Будвайзер“ и каза:

— Хенри Фридъл искаше да си отмъсти.

Туристът се отдаде на мълчалив диалог с питието си, след което се обърна към Нед Пиърсол:

— Да си отмъсти? Значи ти пръв си уринирал по прозорците на Фридъл?

— Въобще не беше същото — тросна се Нед. Това беше предупреждение към странника да не го съди.

— Нед не го направи от покрива си — обади се Били.

— Точно така. Аз отидох до къщата му открито, като мъж, застанах на поляната и се прицелих в прозорците на трапезарията му.

— Хенри и жена му вечеряли по това време — поясни Били.

Преди туристът да успее да изрази отвращението си от това, че натрапникът е избрал точно този момент да се изпикае, Нед вметна: