Дийн Кунц: Ускорение

Нед отпи глътка бира и рече:

— Мама каза: „Хвала на Бога, сине, ето че има Господ.“

Туристът помисли малко и заключи:

— Майка ти трябва да е била много религиозна жена.

— Отначало не беше, но на седемдесет и две хвана пневмония.

— Много е удобно да имаш бог в такъв момент.

— Тя реши, че ако Бог съществува, сигурно ще я спаси. Ако не съществува, значи, няма какво да губи освен малко пропиляно време за молитва.

— Времето е най-ценното ни притежание — отбеляза туристът.

— Вярно е — съгласи се Нед, — но мама не изхаби много време, защото се молеше главно докато гледаше телевизия.

— Каква вдъхновяваща история — каза туристът и си поръча бира.

Били отвори една претенциозна бутилка „Хайнекен“, извади чиста, охладена чаша и прошепна:

— Тази е за сметка на заведението.

— О, много мило, благодаря. Мислех си, че си много мълчалив и тих за барман, но сега май разбирам защо.

От отдалеченото си укрепление в другия край на бара Нед Пиърсол вдигна тост.

— За Ариадна. Мир на праха й.

Вероятно противно на волята си, туристът се включи отново в разговора.

— Нима трагедията с джуджето се повтори?

— Рак. Две години след като Хенри падна от покрива. Много жалко, че си отиде.

Наливайки новата бира по стената на наклонената чаша, странникът каза:

— Смъртта ни помага да се издигнем над дребните дрязги.

— Ужасно ми липсва. Имаше страхотни цици и невинаги носеше сутиен.

Туристът потрепна нервно.

— Работеше в градината — унесе се Нед в спомени, — или разхождаше кучето, а ония ми ти бомби подскачаха и се люшкаха така апетитно, че дъхът ти спираше.

Туристът хвърли поглед към огледалото зад бара, навярно за да провери дали отвращението беше изписано на лицето му.

— Били — подвикна Нед, — кажи, че тя имаше най-фантастичните цици на света.

— Така беше — съгласи се Били.

Нед се смъкна от стола и на път към тоалетната спря за момент при туриста.

— Дори когато ракът я стопи, ония ми ти цицки не се смалиха. Колкото повече измършавяваше, толкова по-големи изглеждаха те. Беше секси почти до самия си край. Непрежалима загуба, нали, Били?

— Непрежалима загуба — повтори Били след Нед, който продължи по пътя към тоалетната.

Последва мълчание, което бе нарушено от туриста.

— Интересен човек си ти, Били Барман.

— Аз ли? Никога не съм поливал ничии прозорци.

— Приличаш на гъба — попиваш всичко.

Били взе една кърпа и започна да лъска измитите и изсушени бирени чаши.

— Но в същото време си твърд като камък; стиснат ли те, не пускаш нищо — продължи туристът.

Били продължи да лъска чашите.

Сивите очи засвяткаха още по-развеселено.

— Ти си човек с философия, което е рядкост в наши дни. Повечето хора днес не знаят кои са, в какво вярват и защо.

Били познаваше този тип кръчмарски брътвежи, макар да не ги чуваше често. В сравнение с високопарното дрънкане на Нед Пиърсол тези пиянски наблюдения можеха да звучат ерудирано, но си бяха чисто и просто психоанализа, продиктувана от алкохола.

Били се почувства разочарован. За момент странникът му се беше сторил по-различен от обичайните задници, които загряваха тапицерията на столовете край бара.

Той се усмихна и поклати глава.

— Философия. Много ме надценяваш.

Туристът отпива мълчаливо от бирата.

Въпреки намерението си да не говори повече Били продължи:

— Сниши се и не се обаждай, не усложнявай нещата и не очаквай много, радвай се на това, което имаш.

Странникът се усмихна.

— Не се оставяй да зависиш от никого и нищо, стой настрана и остави светът да върви по дяволите, ако иска.

— Може би — отстъпи Били.

— Не е баш Платон — рече туристът, — но си е философия.

— Ти имаш ли си своя? — попита Били.

— В този момент вярвам, че животът ми би бил по-хубав и по-смислен, ако ми се размине по-нататъшният разговор с Нед.

— Това не е философия — възрази Били. — Това е факт.

В четири и десет Айви Елджин пристигна на работа. Тя беше добра сервитьорка и несравним обект на страстни желания.

Били я харесваше, но не я желаеше. Сред мъжете, които работеха или пиеха в бара, той единствен не изпитваше сексуално привличане към нея.

Айви имаше коса с оттенък на махагон, ясни очи с цвета на бренди и фигура, каквато Хю Хефнър търсеше цял живот. Макар че беше на двадесет и четири, тя не съзнаваше, че въплъщава върховната мъжка мечта. Никога не се държеше изкусително. Понякога флиртуваше по малко, но съвсем невинно. На фона на благоприличното й поведение красотата й действаше така еротично, че беше достатъчно само да се усмихне, за да стопи калта в ушите на всеки средностатистически мъж.