— Здравей, Били — поздрави Айви, като отиде направо към бара. — Видях умрял опосум на „Олд мил роуд“, на около половин километър от „Корнел лейн“.
— Естествена смърт или убит на пътя? — попита той.
— Убит на пътя.
— Какво значи това според теб?
— Засега нищо конкретно — каза тя и му подаде чантата си, за да я прибере зад бара. — Това е първият труп, който виждам от седмица, така че зависи какво още ще се появи, ако нещо изобщо се появи.
Айви вярваше, че е надарена с таланта на древноримска гадателка, способна да предвиди бъдещето по вътрешностите на жертвено животно. Макар и почитани, дори боготворени от римляните, изкуството на древните гадателки едва ли им беше донесло много покани за забавления.
Айви обаче не поставяше гадаенето в центъра на живота си и рядко говореше с клиентите за това. А и въобще не беше склонна да се рови в животински вътрешности — беше прекалено гнуслива за древноримска гадателка. Вместо това тя търсеше смисъл в това какво животно бе убито, в обстоятелствата, съпътстващи откриването му, в разположението му спрямо посоките на света и в други мистериозни аспекти на състоянието му.
Предсказанията й рядко се сбъдваха, но Айви не се отказваше.
— Каквото и да излезе — каза тя на Били, докато вземаше тефтер за поръчки и молив, — едно е сигурно: не е на добро. Умрял опосум никога не е добра поличба.
— И аз съм го забелязал.
— Особено ако носът му сочи на север, а опашката — на изток.
Скоро след пристигането на Айви се заточиха ожаднели мъже, сякаш тя беше мираж на оазис, който те бяха търсили цял ден. Малцина сядаха на бара, повечето я караха да тича от маса на маса. Макар че клиентите бяха хора средна ръка, които нямаха излишни пари за харчене, Айви събираше от бакшиши повече, отколкото би спечелила, ако имаше докторска степен по икономика.
Час по-късно, в пет, започна смяната на Шърли Трублъд, втората сервитьорка за вечерта. Шърли бе петдесет и шест годишна, солидна дама, ухаеща на жасминов парфюм, която също си имаше поклонници. Някои мъже по кръчмите се нуждаеха от майчинско отношение. Както и някои жени.
Бен Върнън, готвачът от дневната смяна, който приготвяше аламинутите, си тръгна, а на негово място дойде вечерният готвач, Рамон Падило. Барът предлагаше само бърза закуска: чийзбургери, пържени картофки, препечени пикантни пилешки крилца, мексикански царевични питки…
Рамон беше установил, че когато на смяна е Айви Елджин, поръчките на пикантни храни се увеличаваха. Мъжката част от клиентелата избираше ястия с лют доматен сос и искаше да добавят червени люти чушки в сандвичите.
— Мисля — сподели веднъж Рамон с Били, — че подсъзнателно те трупат огън в тестисите си, за да са готови, ако тя вземе да ги сваля.
— Никой в това заведение няма шанс за успех с Айви.
— Знае ли човек — сведе поглед Рамон.
— Да не искаш да кажеш, че и ти наблягаш на чушките?
— Чак ми изгоря стомахът от киселини — отвърна Рамон. — Ама съм готов.
Заедно с Рамон се появи и барманът за вечерта, Стийв Зилис, който се застъпваше с Били за час. Той беше на двайсет и четири, с десет години по-млад от Били, но с двайсет по-незрял.
За Стийв върхът на изискания хумор беше кой да е куплет, достатъчно нецензурен, за да накара врели и кипели мъже да се изчервят. Той умееше да връзва на възел с езика си вишневи дръжки, да вкарва фъстъци в дясната си ноздра и после да ги изстрелва право в определената за целта чаша, както и да изкарва цигарен дим от дясното си ухо.
— Как върви, мой човек?
— Още един час и животът пак започва — рече Били.
— Животът е тук — възрази Стийв. — Това е центърът на действието.
Трагичното при Стийв Зилис беше, че говореше сериозно. За него този обикновен бар беше бляскаво кабаре.
Той си сложи престилка, грабна три маслини от една купа, започна да жонглира със зашеметяваща скорост, а после ги пое в уста една по една. Когато двама пияни на бара изръкопляскаха, Стийв се разтопи така, все едно беше звезден тенор в опера „Метрополитън“, заслужил възторга на културна и посветена публика.
Независимо че присъствието на Стийв Зилис си беше наказание, последният час от смяната на Били мина бързо. В бара имаше достатъчно хора да създадат работа за двама бармани — следобедните посетители не бързаха да си тръгват, а вечерните прииждаха.
Били харесваше този преходен час, доколкото това беше възможно. Клиентите знаеха какво говорят и бяха много по-весели отколкото по-късно, когато алкохолът ги тласнеше към меланхолия.
Читать дальше