Дийн Кунц: Ускорение

— Какво?

— Хосе ще донесе свинско с ориз. Лерой обеща 5 вида салца и чипс. Защо не направиш от онова тамале?

Били потръпна, докато го слушаше.

— Все едно сме стари моми, които планират шивашка седянка.

— Може да сме жалки, но поне сме още живи.

— Откъде си сигурен?

— Ако бях умрял и ме бяха пратили в ада, нямаше да ми позволят удоволствието да рисувам. А това тук няма начин да е раят.

Докато Били стигне до колата си на паркинга, Лани Олсен беше започнал стрелбата по Шрек, Фиона, Магарето и приятелите им.

Небето на изток беше с цвета на сапфир. На запад синьото избледняваше, а под него се показваше златистожълто с намек за теракотено червено отдолу.

Под удължаващите се сенки на настъпващия здрач Били застана до мощния си автомобил и за момент погледна Лани, който се упражняваше в стрелба, опитвайки се за хиляден път да убие неосъществената си мечта да стане художник-аниматор.

Дори и омагьосана принцеса, спяща от години в кулата на някой замък в очакване на принц, който да я събуди с целувка, не би изглеждала по-прекрасна от Барбара Мендел, която лежеше в „Шепнещите борове“.

Под милувката на осветлението русата й коса, разпиляна по възглавницата, блестеше като разтопено злато, излято от котела на леяр. Били Уайлс стоеше до леглото й и си мислеше, че дори и порцелановите кукли нямат такова бледо и съвършено лице като нейното. Кожата й изглеждаше полупрозрачна, сякаш светлината проникваше под повърхността и озаряваше лицето й отвътре.

Ала ако повдигнеше тънката завивка и чаршафа, щеше да види една унизителна гледка, нетипична за спящите принцеси. В корема й бе вкарана хирургически чревна сонда. Лекарят беше предписал бавно, непрекъснато хранене. Помпата на системата бръмчеше тихичко и вкарваше безкрайния обяд.

Беше в кома от почти четири години. Нейната кома не беше от най-дълбоките. Понякога тя се прозяваше, въздишаше, вдигаше ръка към лицето си, към шията си, към гърдите си. От време на време дори говореше, макар да казваше само по няколко загадъчни думи, адресирани не към някого от присъстващите, а към някакво призрачно творение на мозъка. Дори когато говореше или мърдаше ръката си, тя не възприемаше нищо от околния свят. Беше в безсъзнание и не реагираше на външни дразнители.

В момента лежеше неподвижно, челото й беше гладко като мляко във ведро, очите й не помръдваха под клепачите, устните й бяха леко отворени. Дори и призрак не би могъл да диша по-безшумно.

Били извади от джоба на якето си тефтерче, за което беше закачена малка химикалка. Сложи тефтерчето на нощното шкафче.

Стаята бе просто обзаведена — болнично легло, нощно шкафче, стол. Преди много време Били беше добавил висок стол за бар, за да вижда по-добре Барбара. Санаториумът „Шепнещите борове“ предлагаше добри грижи, но обстановката беше спартанска. Половината от пациентите се възстановяваха, другата половина просто ги държаха там „на склад“.

Седнал на високия стол до леглото, Били й разказа как е минал денят му. Първо й описа изгрева, а накрая — мишените с образи на анимационни герои на Лани. Макар че тя никога не реагираше на думите му, Били подозираше, че иззад непристъпната си крепост Барбара го чуваше. Той имаше нужда да вярва, че присъствието му, гласът му, любовта му й действаха успокояващо.

Когато вече нямаше какво да каже, Били продължаваше да я гледа. Невинаги я виждаше такава, каквато беше сега. Виждаше я каквато беше преди — пълна с живот, жизнерадостна — и каквато би могла да бъде днес, ако съдбата не бе така жестока.

След известно време той извади сгънатата бележка от джоба на ризата си и я прочете отново. Тъкмо беше свършил, когато Барбара промълви няколко думи, чийто смисъл сякаш се появи по-бързо от звуците: „Искам да знам какво казва…“

Били се надигна от стола като наелектризиран. Наведе се над преградата на леглото, за да я види по-отблизо.

Откакто бе изпаднала в кома, тя никога не бе казвала нещо, което да има връзка с неговите думи или действия по време на посещенията му.

— Барбара?

Тя продължи да лежи неподвижно, със затворени очи и открехнати устни, проявявайки толкова признаци на живот, колкото оплакван мъртвец в катафалка.

— Чуваш ли ме?

Били докосна лицето й с треперещи пръсти. Тя не реагира.

Макар че вече й беше казал какво пише в бележката, за всеки случай той й я прочете още веднъж. Когато свърши, тя не реагира. Били повтори името й, но Барбара не се отзова.