Дийн Кунц: Ускорение

Той седна отново на високия стол и взе тефтерчето от нощното шкафче. Записа с малката химикалка петте й думи и датата, на която ги беше произнесла. Водеше такъв дневник за всяка година от неестествения й сън. Макар че всеки от тях имаше само сто малки странички, нито един не беше изписан, защото тя не говореше при всяко посещение, дори не при повечето.

Искам да знам какво казва.

След като добави датата на това необичайно завършено изказване, той започна да прелиства предишните страници и да препрочита някои от думите й.

кротките не могат да простят

момчета с лица на булдози

моят бебешки брътвеж

авторитетът на надгробната му плоча

патладжани, пъстърва, праскови, призма

сезон на мрака

нахлува насам

мощно надигане

всичко изчезва мигновено

двайсет и три, двайсет и три

Нямаше никакъв смисъл, дори намек за такъв.

От време на време, през няколко седмици или месеци, тя се усмихваше леко. На два пъти дори тихо се бе разсмяла. Имаше случаи обаче, когато прошепнатите й думи го тревожеха или направо го смразяваха.

разкъсан, натъртен, задъхан, окървавен

кръв и стрелба

брадви, ножове, щикове

кървясали очи, кръвнишки погледи

Тонът на тези стряскащи послания не беше тревожен, тя ги изговаряше тихо по същия безучастен начин, както и другите. Въпреки това Били се разстройваше. Притесняваше го мисълта, че в дъното на комата си тя се намира на тъмно и страшно място, където се чувства пленница, заплашена и самотна.

Ето че челото й се сбърчи пак и Барбара проговори: „Морето…“

Той го записа и тя добави: „Какво точно…“

Стаята потъна в още по-дълбока тишина, сякаш безброй призраци от плътната атмосфера притиснаха въздушните течения, за да достигне шепотът й до Били.

Тя вдигна ръка към устните си сякаш за да усети материята на думите си. „Какво точно казва, отново и отново.“

Това беше най-смисленото нещо, което бе изричала по време на комата, и един от редките случаи, когато бе говорила толкова дълго в рамките на едно посещение.

— Барбара?

— Искам да знам какво казва… морето.

Тя отпусна ръка на гърдите си. Челото й се изглади. Очите й, които се движеха под клепачите, докато говореше, отново станаха неподвижни.

Били остана с химикалката в ръка, готов да записва, но Барбара беше безмълвна като стаята. Тишината и неподвижността ставаха все по-дълбоки и накрая той реши, че трябва да си върви, или щеше да го сполети съдбата на праисторическа муха, застинала в кехлибара.

Тя щеше да лежи в мълчание с часове, с дни или завинаги.

Той я целуна, но не по устата. Това би било кощунство. Бузата й беше мека и хладна на допир.

Тя изпадна в кома преди три години, десет месеца и четири дни, само месец след като бе приела годежен пръстен от Били.

Били не живееше в такова уединение, на каквото се радваше Лани, но домът му се простираше върху площ от четири декара, оградени с елши и хималайски кедри. Къщите на уличката му бяха малобройни.

Били не познаваше съседите си. Навярно нямаше да ги познава, дори да живееха по-близо. Беше благодарен, че не се интересуват от него.

Първият собственик на къщата и архитектът явно бяха постигнали съгласие да построят нещо средно между бунгало и луксозна едноетажна вила. Силуетът напомняше бунгало. Кедровата обшивка, посребрена от атмосферните условия, както и предната веранда с грубо издяланите стълбове, подпиращи покрива, бяха типични за вила.

За разлика от повечето къщи в смесен стил, тази изглеждаше уютна. Стъклата на прозорците бяха релефни, от малки ромбовидни елементи, типични за вилни сгради, и щом светнеха лампите, заблестяваха като бижута. През деня ветропоказателят с форма на скачащ елен се въртеше на покрива с ленива грация дори при силни пориви на вятъра.

Зад къщата имаше самостоятелен гараж, в който се помещаваше дърводелската му работилница.

Били паркира колата, затвори голямата врата зад нея и се отправи през задния двор към къщата. В този момент от покрива на гаража избуха кукумявка.

Други кукумявки не се обадиха, ала на Били му се стори, че чува цвърченето на мишки, и почти почувства как те треперят в храсталака и копнеят за високата трева отвъд двора.

Усещаше мозъка си като блато, а мислите — като кал. Той спря и пое дълбоко въздух, напоен с аромата на корите и игличките на хималайските кедри. Острата миризма избистри главата му. Яснотата на мисълта не се оказа приятна. Той рядко пиеше, но сега му се дощя бира, че и нещо по-силно.