Дийн Кунц - Ускорение

— Знам някои неща. Знам кое е правилно.

— Истинските убийци не играят игрички — каза Лани, докато премигваше и пръскаше пот с клепачите си.

— Този обаче играе.

Лани сгъна бележката, пъхна я в горния джоб на униформената си риза и рече:

— Дай ми минутка да помисля.

Били измъкна бележката от джоба на Лани и отсече:

— Мисли, колкото щеш. Аз тръгвам за Напа.

— Не, това не е добра идея. Не трябва така. Не ставай глупав.

— Ако откажа да участвам, това ще е краят на играта му.

— Значи, ще убиеш млада майка на две деца. Без да се замислиш, така ли?

— Ще се престоря, че не съм те чул.

— Тогава ще го повторя. Ще убиеш млада майка на две деца.

Били поклати глава.

— Аз никого няма да убивам.

— Изборът е твой — напомни му Лани. — Нима ще предпочетеш да превърнеш две деца в сирачета?

В лицето на приятеля си, в очите му, Били видя нещо, което не бе виждал никога, нито на масата за покер, нито някъде другаде. Пред него сякаш стоеше непознат.

— Изборът е твой — повтори Лани.

Били не искаше да се карат. Той живееше от по-приветливата страна на линията между саможивеца и отшелника и не искаше да я прекрачва.

Навярно усетил тревогата на приятеля си, Лани смекчи подхода си.

— Моля те само да ми протегнеш ръка. Затъвам.

— За бога, Лани.

— Знам, противно е. Много е противно.

— Не се опитвай повече да ме работиш така. Не ме манипулирай.

— Няма, извинявай. Проблемът е, че шерифът е негодник. Предвид досието ми това му стига да ми вземе значката и да ме уволни, а ми остават само шест години до пенсия.

В очите на Лани имаше отчаяние и нещо още по-лошо, което Били не искаше да определи. Ако продължеше да го гледа, нямаше да стигне до компромис с него. Трябваше да отвърне поглед и да си представи, че говори с онзи Лани, когото познаваше.

— Какво искаш да направя?

Лани усети капитулацията в гласа му и тонът му стана още по-помирителен:

— Няма да съжаляваш, Били. Всичко ще е наред.

— Не съм казал, че ще направя каквото искаш. Просто желая да знам какво е.

— Разбирам и съм ти благодарен за това. Ти си истински приятел. Моля те само за един час, един час да помисля.

Били отмести поглед от бара към напукания асфалт под краката си и отбеляза:

— Няма много време. В първата бележка срокът беше шест часа. Сега е пет.

— Аз те моля само за един . Един-единствен час.

— Той сигурно знае, че свършвам работа в седем и вероятно часовникът вече отброява времето. Значи, до полунощ. После, преди зазоряване ще убие една от двете жертви и с действието или бездействието си ще съм направил избор. Той ще стори каквото иска, но аз не желая да се чувствам виновен, че съм взел решението вместо него.

— Само един час — обеща Лани, — и после отивам при шериф Палмър. Трябва само да измисля как да му го поднеса, за да си спася кожата.

Познат крясък, макар и рядко чуван по тези места, накара Били да вдигне очи към небето. По източния небосвод, подобно бели точки върху сапфир се плъзгаха като хвърчила три чайки. Те рядко долитаха толкова на север от залива Сан Пабло.

— Били, трябват ми бележките да ги покажа на шериф Палмър.

Загледан в чайките, Били отвърна:

— Предпочитам да останат у мен.

— Бележките са веществени доказателства — отбеляза Лани жално. — Онова говедо Палмър ще ми сцепи задника, ако не взема доказателствата на съхранение у мен.

Лятната вечер преваляше и с настъпването на здрача, който винаги кара чайките да кацнат за нощувка някъде край брега, птиците изглеждаха толкова не на място, че приличаха на поличба. Пронизващите им, студени писъци вледениха врата на Били.

— В мен е само бележката, която току-що намерих — каза той.

— Къде е първата? — попита Лани.

— Оставих я в кухнята, до телефона.

Били си помисли дали да не влезе в бара да попита Айви Елджин какво значение можеха да имат птиците.

— Добре тогава — реши Лани. — Дай ми тази. Палмър ще поиска да говори с теб. Тогава ще вземем и другата.

Проблемът беше, че Айви вярваше в способността си да тълкува само по мъртви неща.

Когато видя, че Били се колебае, Лани стана по-настоятелен.

— Погледни ме, за бога. Какво си се зазяпал в птиците? Какво им има?

— Не знам — отвърна Били.

— Какво не знаеш?

— Не знам какво им има. — Били извади неохотно бележката от джоба си и я даде на Лани. — Един час.

— Стига ми. Ще ти се обадя.

Лани се обърна да си тръгне, но Били сложи ръка на рамото му и го спря.

— Как така — ще се обадиш? Нали каза, че ще доведеш Палмър?