Робърт Лъдлъм - Документът на Матлок

— Може би няма да продължи още дълго. Затова трябва да се свържа с някой от делегатите.

— Мен не ме канят на тези съвещания. Не познавам никого.

— Разбира се, че не ги познаваш. И не бива. Срещата е на високо ниво и много тайна. Толкова тайна, че може би сами се прецакахме. Не знам кой от нашите действува тук, в района. Но заповедта си е заповед. Трябва да се свържа с един-двама.

— Не мога да ти помогна.

Матлок погледна южняка с присвити очи.

— Мисля, че можеш. Слушай. Сутринта се обади по телефона… само че пипай внимателно и без паника! Не говори с непознати и не споменавай името ми! Просто кажи, че си срещнал човек, който притежава корсиканския документ, сребристия корсикански документ. Този човек трябва да се срещне с онзи, който има същия документ. Разбра ли?

— Разбрах, но не ми харесва! Не ми влиза в работата!

— Да не предпочиташ да затвориш заведението, да изгубиш този великолепен антикварен клуб и да гледаш през решетките десет или двайсет години? Казват, че погребенията в затворите били направо трогателни.

— Добре!… Добре. Ще се обадя на моя снабдител. Ще му кажа, че не знам нищо! Просто предавам съобщение.

— Точно така. Ако установиш контакт, кажи, че довечера или утре ще бъда във „Ветроходство и ски“. Нека донесе документа. Няма да разговарям с никого без документа!

— Без документа…

— А сега ми дай ключовете.

Стоктън извика Марио. Матлок си получи ключовете.

Напусна Маунт Холи и зави на юг по магистрала 72. Помнеше, на идване от Хартфорд подмина няколко телефонни автомата по магистралата, но къде бяха те? Смешно, започнал бе да забелязва обществените телефони, единствената му връзка със сигурното и надеждното. Всичко друго беше мимолетно, случайно, непознато, плашещо. Щеше да се обади на Грийнбърг, както помоли „Клиент три нула“, но преди това трябваше да се свържи с някой от хората на Блакстоун.

Следваше веднага да се уреди среща. Корсиканският документ вече му бе нужен. Беше произнесъл думата и сега трябваше да е готов да изпълни своята част от сделката, иначе нямаше да стигне доникъде. Ако Стоктън предадеше каквото трябва и някой го потърсеше, този някой щеше да убие или да бъде убит, но нямаше да наруши клетвата Омерта, ако Матлок не представеше документа.

А дали всичко не беше напразно? Може би наистина бе просто любител, както твърдяха Кресъл и Грийнбърг? Не знаеше.

Толкова се стараеше да бъде далновиден, да претегля всяка своя дума, да обмисля постъпките си, като използува тренирания си ум на учен. Но беше ли достатъчно? Или може би чувството му за дълг, страстното желание да отмъсти и отвращението го бяха превърнали в Дон Кихот?

Ако беше така, щеше да направи всичко възможно, за да живее с тази мисъл. Имаше основателни причини — брат на име Дейвид, любимо момиче на име Пат, кротък старец на име Лукас, добър човек на име Лоринг, объркана, изплашена студентка от Мадисънския университет на име Джийни.

Намери телефонна будка на безлюдно отклонение на магистралата и набра 555-68-68. Даде номера на телефонната кабина и зачака „Клиент три нула“ да отговори на повикването му.

Профуча цистерна с мляко. Шофьорът си пееше, а щом видя Матлок, му махна с ръка. Няколко минути по-късно мина фургон с мебели, след него — товарен камион. Наближаваше пет и половина, започваше да се развиделява. На небето сивееха дъждовни облаци.

Телефонът иззвъня.

— Ало!

— Какво има, сър? Свързахте ли се с вашия приятел в Западна Вирджиния? Каза, че работата е сериозна.

— Ще му се обадя след малко. Вие ли сте, Клиф? — попита Матлок, макар да знаеше, че не е — гласът беше друг.

— Не, сър, казвам се Джим. Като вас.

— Добре, Джим. Кажете ми, Клиф направи ли онова, за което го помолих? Взел ли е документа?

— Да, сър. Нали става дума за сребристия документ, на който пише нещо на италиански.

— Да…

Уреди да се срещне с Клиф след два часа в денонощния ресторант на Скофилд Авеню, близо до Западен Хартфорд. „Клиент три нула“ настояваше предаването да се извърши бързо, на паркинга. Матлок описа колата, която караше, и затвори телефона.

Позвъни на Джейсън Грийнбърг в Уийлинг. Грийнбърг беше бесен.

— По дяволите! Не стига, че нарушаваш обещанието си, ами наемаш и собствена армия! Да не си въобразяваш, че тези клоуни могат да свършат по-добра работа от правителството на Съединените щати?

— Тези клоуни ми струват по триста долара на ден, Джейсън. Затова работят по-добре.

— А ти взе, че избяга! Защо? Обеща ми, че няма да бягаш, че ще работиш с нашия човек!