Робърт Лъдлъм - Документът на Матлок

— Забранени са вече, знаеш.

Матлок се загледа през прозореца със смръщени вежди. После пак погледна Даниълс. — Пит, сега сме май…

— Какво от това? И ноември да беше, пак не можем да променим закона.

— След един месец завършват абсолвентите… Сигурно вече са дали снимки за годишните албуми.

Даниълс разбра мигновено. Извади лулата от устата си и тръгна към вратата.

— Тръгвай.

Името му беше Алън Пейс. Тази година наистина завършваше и учебната му програма не беше съсредоточена върху управлението на бизнеса. Беше правителствен стипендиант. Живееше извън университетското градче, на Чърч Стрийт. Според досието Алън Пейс беше отличен студент, с награди по всички предмети и можеше да се надява на стипендия от Максуелския институт по политически науки в Сиракюз. Беше изкарал две години и четири месеца в армията — четири месеца повече от задължителното. Като повечето демобилизирани се занимаваше само с дейност, включена в учебната програма.

В армията бил интендант. Останал доброволно за още четири месеца в Сайгон — факт, дебело подчертан във формуляра му. Алън Пейс беше отдал в повече на родината си четири месеца от своя живот. Почтен човек в тези цинични времена.

Беше от печелившите, помисли Матлок.

Пътуването по Чърч Стрийт към Хамдън даде на Матлок възможност да поизбистри мислите си. Трябваше да върши нещата едно по едно, да отметне първата задача и тогава да мине към следващата. Не можеше да позволи на въображението си да тълкува изолирани факти. Не можеше да струпа всичко на едно място и да получи сбор, по-голям от събираемите.

Не беше изключено този Алън Пейс да играе самостоятелна игра. С никого да не е свързан, да не е обременен от никакви обстоятелства.

Но не беше логично.

Къщата, в която живееше Пейс, беше груба тухлена постройка, каквито често се срещат в предградията на големите градове. Някога, преди четирийсет-петдесет години, тези къщи са били горд символ на издигащата се средна класа, изнесла се от бетонните килии извън града, но още недостатъчно смела да го напусне напълно. Беше запусната, имаше нужда от добър ремонт. На Матлок обаче му направи преди всичко впечатление фактът, че е крайно неподходяща за жилище на студент.

Но той живееше именно тук. Питър Даниълс беше проверил в досието.

Пейс отказа да отвори вратата. Отстъпи чак когато Матлок го увери, че не е от полицията и спомена името на Роко Айело.

— Какво обичате? Много съм зает, нямам време за разговори. Утре съм на държавен изпит.

— Мога ли да седна? — Защо? Казах ви, че съм зает.

Високият кестеняв студент се върна при бюрото, отрупано с книги и листове. Апартаментът, с изключение на бюрото, беше доста голям и подреден. Имаше много врати и коридори, водещи към други врати. В такива квартири обикновено живеят по четирима-петима студенти. Но Алън Пейс нямаше съквартиранти.

— Все пак ще седна. Поне това дължите на паметта на Роко.

— Какво искате да кажете?

— Просто Роко ми беше приятел. Бях с него онази вечер, когато му донесохте сметката за подпис. Помните ли? Той добре се отнасяше към вас… Сега е мъртъв.

— Знам. Прочетох. Съжалявам, но не му дължа нищо.

— Но сте купували от него.

— Не разбирам за какво става дума.

— Хайде, Пейс. Аз бързам не по-малко от вас. Не сте замесен в смъртта на Айело, знам това. Но имам нужда от сведения и вие ще ми ги дадете.

— Сбъркали сте адреса. Не ви познавам. Не знам нищо.

— Аз пък ви познавам. Имам сведения за вас. Айело и аз възнамерявахме да започнем общ бизнес. Разбирам, това не ви засяга, но ние си разменихме… информация за персонала. Откровено казано, идвам при вас, защото Роко вече го няма, а останаха някои неизяснени страни. Всъщност искам от вас услуга, за която ще платя.

— Казах ви вече, сбъркали сте. Познавах бегло Айело. Припечелвах по някой долар като келнер. Разбира се, дочувал съм някои слухове, но нищо повече. Не знам какво искате, затова по-добре идете другаде.

Хитър е този Пейс, помисли Матлок. Не поема никаква отговорност, но и не твърди глупаво, че нищо не знае. От друга страна, може и да казва истината. Имаше само един начин да разбере.

— Ще опитам пак… Петнайсет месеца във Виетнам. Сайгон, Дананг, екскурзии до Хонконг и Япония. Били сте интендант — най-скучната служба за млад човек с възможности, които му носят награди в много престижен университет.

— Да си интендант никак не е лошо — не участвуваш във военните действия, не лееш пот. А на екскурзии всички ходеха. Проверете пътните листове.