Робърт Лъдлъм - Документът на Матлок

Оказа се огромен мъж, а самият Матлок не беше никак дребен. Лицето му обаче беше слабо, интелигентно и широко усмихнато.

— Значи всичко върви добре.

— Да. Сприятелихме се с доктора. Симпатяга е. — Как се отнасят в болницата към вашето присъствие?

— Мистър Блакстоун решава тези проблеми предварително. Имаме две стаи — вляво и вдясно от обекта.

— За които сигурно ще плащам допълнително.

— Познавате мистър Блакстоун.

— Започвам да го опознавам. Класата му е висока.

— Като на клиентите. Време е да се връщам. Приятно ми беше да се запознаем.

Агентът на Блакстоун бързо се отдалечи и влезе в невзрачен стар автомобил.

Време беше Матлок да потегли за Ню Хейвън.

Нямаше определен план, нито предвидени срещи. Не беше водач, а воден. Информацията, с която разполагаше, бе в най-добрия случай мъглява, разпокъсана й твърде непълна. И все пак може би беше достатъчна за някого — ако този някой имаше цялостен поглед върху събитията в университета. Някой, който се занимаваше като Сам Кресъл с „горещите точки“ на университетското градче.

Все пак университетът Йейл беше пет пъти по-голям от Карлайлския, но много разпръснат из Ню Хейвън — не представляваше компактно градче като Карлайл. Вярно, че Службата по студентските въпроси би могла да го осведоми, но Матлок не познаваше никого там. А да се появи от улицата и да заяви, че студентките от колежа се занимават е проституция, по-точно, че ги принужадават да проституират, и организацията, доколкото е могъл да установи, обхваща щатите Кънектикът, Масачузетс и Ню Хампшир, означаваше да всее паника, ако го приемеха на сериозно. А никак не беше сигурен, че ще го приемат сериозно и тогава нямаше да научи нищо.

Имаше още една възможност — да се обърне към Комисията по приемането на студенти. Познаваше един човек — Питър Даниълс, който работеше в йелската комисия. Бяха чели заедно лекции по време на програмите за пренасочване в подготвителните училища. Познаваше Даниълс достатъчно добре и можеше да му разкаже всичко — той нямаше да се усъмни или да изпадне в паника. Все пак най-добре бе да се ограничи с разказа си за момичето.

Паркира на Чапъл Стрийт, близо до кръстовището с Йорк Стрийт. От едната страна на главната улица имаше арка, която водеше към зелената морава пред колежа „Силиман“, от другата — просторни морави, нашарени от циментирани пътеки, водещи към административната сграда. Кабинетът на Даниълс беше на втория етаж. Матлок излезе от колата, заключи я и тръгна към старата тухлена сграда с американското знаме, което се вееше редом със знамето на Йелския университет.

— Не може да бъде! Живеем в епохата на Водолея. Човек не плаща за секс, той се раздава безплатно.

— Вярвам на очите си. Чух какво ми каза момичето, то не лъжеше.

— Повтарям. Не можеш да си сигурен.

— Свързано е с много други неща. Видял съм и тях.

— Смея ли да ти задам един очевиден въпрос? Защо не се обърнеш към полицията?

— Отговорът е също очевиден. Университетът и без това им създава достатъчно грижи. Фактите, с които разполагам, са разпокъсани. Имам нужда от повече сведения. Не искам да поема отговорността безразборно да посочвам имена или да плаша хората. Имаме достатъчно такива случаи.

— Добре. Вярвам ти. Но не мога да ти помогна.

— Кажи ми няколко имена. На студенти или преподаватели. Хора, които познаваш… за които си сигурен, че са в затруднено положение. Близо до центъра. Знам, че познаваш такива хора. Кълна ти се, никой няма да научи кой ми ги е посочил.

Даниълс се измъкна от стола си и запали лула.

— Много общо се изразяваш. Какво значи „затруднено положение“? В академически или политически смисъл?… А може би наркотици, алкохол? Дай по-конкретно.

— Я чакай!

Думите на Даниълс разбудиха един спомен. В паметта на Матлок изплува дистретно осветената задимена зала в привидно изоставената сграда в Хартфорд. Ловният клуб на Роко Айело. И високият млад келнер, който донесе на Айело сметка за разписване. Ветеранът от Виетнам… Студентът от Йел, който „идва най-вече за контакти, ще си напълни гушата… ще започне собствен бизнес“.

— Знам с кого искам да се срещна.

— Как се казва?

— Нямам представа… Но е ветеран от Индокитай, около двадесет и две-три годишен, доста висок, със светлокестенява коса… завършва управление на бизнеса.

— Описание, на което могат да отговорят петстотин студенти. Ще трябва да търсим досие по досие.

— А снимките на формулярите за кандидатствуване?