Робърт Лъдлъм - Документът на Матлок

— Вашият човек ми постави ултиматум, който не можах да приема! И ако идеята е била твоя, ще ти кажа същото, което казах на Хюстън.

— Нищо не разбирам. Какъв ултиматум?

— Много добре знаеш! Стига с тези игри. Сега ме изслушай…

Матлок направи пауза, за да прозвучат лъжите му по-убедително:

— Дал съм в Хартфорд на един адвокат подписано от мен писмо. В същия дух като писмото, което пазиш ти. Само че всичко е казано направо, без заобикалки. Подробно описах как ме вербувахте, как ме забъркахте, а след това ме зарязахте. И как ме насилихте да подпиша една лъжа… Ако ми погодите някой номер, той ще го направи публично достояние и Министерството на правосъдието ще си има главоболия. Ти ми подсказа тази идея Джейсън. Дяволски добра идея. Може да накара някои войнствуващи юнаци да вдигнат във въздуха целия Карлайлски университет. Ако имаме късмет, бунтовете може да обхванат цялата страна. Заспалото академично царство е готово да се пробуди, както каза Сийлфонт. Само че този път поводът няма да е война, повикване в армията или наркотици. Ще намерят по-добър лозунг: проникване на правителствени агенти в университета, полицейска държава… Гестаповски методи. Готови ли сте за това?

— За Бога, млъкни! Това няма да ти помогне. Не си толкова важна фигура!… И какво, по дяволите, дрънкаш? Та аз лично го инструктирах! Нямаше никакви други условия, освен да го осведомяваш за действията си.

— Глупости! Нареди ми да не напускам студентското градче, да не разговарям с преподавателите и сътрудниците. Да съм ограничил разследването си само сред студентите. И то след като съгласувам действията си с него. Извън тези дребни ограничения бях свободен като птичка! Я стига! Ти видя Пат! Видя какво направиха с нея. Знаеш и за другото — за изнасилването, Грийнбърг! Може би трябваше да благодаря на Хюстън за проявеното разбиране?

— Повярвай ми — рече Грийнбърг тихо и гневно. — Тези условия са били добавени след инструктажа. Вярно е, че трябваше да ме предупредят, но са били добавени за твоята безопасност. Толкова ли не можеш да разбереш!

— Само че не се бяхме уговорили така.

— Прав си. Трябваше да ми кажат…

— Освен това ми става интересно вече за чия безопасност толкова се притесняват — моята или тяхната?

— Справедливо поставен въпрос. Трябваше да ми кажат. Не могат да възлагат на човек отговорности и да ограничат свободата на действията му. Не е логично.

— Аз бих го нарекъл безнравствено. Ще ти кажа още нещо. Моята малка одисея ме приближава все повече до възловия въпрос за нравствеността.

— Радвам се за теб, но се боя, че одисеята ти е към своя край.

— Само посмейте!

— Ще посмеят. И писмото у адвоката няма да помогне. Обещах им първо да опитам да те убедя… Ако не се предадеш до четирийсет и осем часа, ще издадат заповед за арестуването ти.

— На какво основание?

— Ти си социално опасен елемент. Психически неуравновесен. Душевноболен. Ще цитират досието ти от армията — два пъти съден, една присъда, проявена неуравновесеност в бойни условия. Използувал си наркотици. И пиеш — имат свидетели. Освен това си расист — взели са от Кресъл докладната записка за случката в Зала „Лумумба“. А сега, доколкото разбирам, въпреки че не разполагам с факти, си се свързал с известни престъпници. Имат снимки от някакво място в Ейвън… Опомни се, Джим! Ще ти съсипят живот.

Четирийсет и осем часа! Защо четирийсет и осем? Защо не двайсет и четири, дванайсет или веднага? Нямаше смисъл! Изведнъж проумя и започна да се смее насред телефонната кабина. Стоеше сам в телефонната будка, в пет и половина сутринта, на безлюдното отклонение от магистралата на Маунт Холи, щата Кънектикът, и се смееше на глас.

Тези практични хора му даваха достатъчно време да свърши нещо, ако може. Ако не може и нещо се случи, те бяха чисти. Бяха си подсигурили документи, че е психически неуравновесен, наркоман с расистки настроения, свързан с известни престъпници. Освен това го бяха предупредили. А тъй като с лудите трябва да се пипа предпазливо, даваха му време, за да сведе опасността до възможния минимум. Какви мошеници!

В шест и четирийсет и пет беше в ресторанта в Уест Хартфорд и си поръчваше обилна закуска — струваше му се, че храната ще замести съня и ще му даде необходимата енергия. Непрекъснато поглеждаше часовника си, за да не закъснее за срещата на паркинга в седем и половина.

Как ли ще изглежда Клиф от „Клиент три нула“.