Робърт Лъдлъм - Документът на Матлок

Матлок пусна ръката й.

— И колко време смяташ, че ще изкараш така?

— На мен ми върви, късметлия съм. След един месец ще получа дипломата, за която платиха родителите ми, и изчезвам. Те не поддържат контакт след това. Казват, че ще се свържат един ден, но рядко го правят… Просто трябва да живееш с мисълта, че това не е изключено.

Той подразбра подтекста на признанията й и се извърна. — Мъчно ми е за теб. Много ми е мъчно.

— Не си правете труда. Нали ви казах, че съм късметлия. Две седмици след като получа онази хартийка, която родителите ми толкова силно желаят, ще съм в самолета. Ще напусна тази проклета страна. И никога няма да се върна!

Както и очакваше, не можа да заспи. Беше отпратил момичето, след като му даде пари, защото не можеше да даде нищо друго — нито надежда, нито смелост. Съветите му бяха отхвърлени, защото носеха риск, опасност и страдания за много млади хора, посветили се един на друг. Не можеше да ги накара да отхвърлят бремето си нито с убеждения, нито със заплахи. В края на краищата това си беше тяхна борба. А те не искаха помощ.

Мозъкът му пламтеше от въпроси. Колко ли такива Дийни имаше? Какви размери бе придобило вербуването от Нимрод?

Трябваше да изясни.

Момичето потвърди, че „Кармаунт“ е само едно от многото такива заведения, имало и други, но не знаела къде. Някои нейни приятелки били изпращани в Ню Хейвън, други в Бостън, трети — на север, в предградията на Хановър.

В Йелския, Харвардския и Дартмундския университет.

Най-застрашителното бе, че Нимрод заплашваше бъдещето на хиляди хора, как го каза тя?

„Казват, че ще се свържат един ден, но рядко го правят… Просто трябва да живееш с мисълта, че това не е изключено.“

Матлок реши да отиде в Ню Хейвън. Може би там щеше да намери някои отговори. Имаше много познати в Йейлския университет. Това пътуване щеше да го отклони от набелязания маршрут, но какво да се прави, такава бе тази нимродовска одисея.

Кратки пискливи звуци прекъснаха мислите му. Той замръзна, очите му се изцъклиха от внезапността, тялото му се напрегна. Трябваха му няколко секунди, за да разбере какво става, къде е източникът на плашещите звуци. Беше телелектроникът в джоба на сакото му. Но къде беше то? До леглото го нямаше.

Запали нощната лампа и се огледа: безпощадните неспирни звуци караха сърцето му да бие до припадък, челото му се изпоти. Най-сетне видя сакото. Беше го метнал върху облегалката на стола до френския прозорец в другия край на стаята. Погледна часовника — четири часът и трийсет и пет минути сутринта. Метна се към сакото, извади ужасния прибор и го изключи.

Паниката на преследвания отново го обзе. Вдигна слушалката на телефона върху нощната масичка. Беше директен, разговорите не минаваха през телефонистка.

Звукът беше като всички други сигнали, далече от големите градове. Малко приглушен, но непрекъсващ. Ако го подслушваха, нямаше начин да разбере. Набра 555-68-68 и зачака.

— Докладва „Клиент три нула“ — изрече механичен глас. — Извинете за безпокойството. Състоянието на обекта е без промяна, всичко е задоволително. Но приятелят ви от Уийлинг, щата Западна Вирджиния, е много настойчив. Обади се в четири и петнайсет и каза на всяка цена незабавно да се свържете с него. И ние сме разтревожени. Край.

Матлок остави слушалката и се насили да не мисли за нищо, докато не намери цигара. Имаше нужда от ценни секунди, за да успокои пулса си.

Мразеше тази проклета машинка! Мразеше чувството, което му причиняваха ужасяващите й кратки бибипкания.

Дръпна дълбоко от цигарата и разбра, че няма избор. Трябваше да се измъкне от Кармаунтския извънградски клуб и да намери телефонна кабина. Грийнбърг не би телефонирал в четири часа сутринта, ако не беше спешно. Не можеше обаче да поеме риска да му звъни от телефона в стаята.

Нахвърля дрехите си в куфара и бързо се облече.

Предположи, че на паркинга има нощен пазач или прислужник, заспал в някоя будка, и ще може да измъкне колата на Креймър. Ако не, ще събуди някого, ако трябва и самия Стоктън. Стоктън все още се страхува от неприятности като тези в Уиндзър Шоулс и няма да се опита да го задържи. Всякакво пояснение щеше да свърши работа за пред доставчика на красива млада плът. Зловонието на Нимрод.

Затвори безшумно вратата и тръгна по смълчания коридор към огромното стълбище. Аплиците по стените бяха запалени, но светлината им беше намалена с реостат и едва мъждукаше като пламъчета на свещи. Хауард Стоктън не можеше да забрави произхода си. Дори в мрака на нощта Кармаунтският извънградски клуб приличаше повече отвсякога на салон в едновремешна плантация на Американския юг.