Робърт Лъдлъм - Документът на Матлок

— Имате ли нещо против да постоя още малко? Колкото време би ви потрябвало…

— За да не изгубите хонорара си?

— Той е петдесет долара.

— Сигурно с част от него се налага да подкупите шефа на общежитието. Мадисънският университет е малко старомоден. В някои общежития все още правят проверки през седмицата. А вие закъснявате.

Ужасът изкриви лицето на момичето.

— Значи все пак сте ченге! Гадно ченге!

Надигна се от стола, но Матлок бързо я хвана за раменете и я натисна пак да седне.

— Вече казах, че не съм ченге. Пък и нали ви беше безразлично? На мен обаче не ми е безразлично, затова ще ми кажете всичко, което ви попитам.

Момичето отново понечи да стане, но Матлок го сграбчи за ръцете. Съпротивляваше се, но той го блъсна силно назад.

— Винаги ли носиш пръстена? Класа ли демонстрираш на тези, с които лягаш?

— Боже мой! О, Господи!

Тя сграбчи пръстена и започна да извива пръста си, сякаш със сила можеше да го накара да изчезне.

— А сега слушай! Или ще отговаряш на въпросите ми, или утре сутринта отивам в Уебстър и там ще ти ги задават. Това ли предпочиташ?

— Моля ви! Моля ви! — Очите на момичето плувнаха в сълзи. Ръцете му се разтрепераха, то се задъха.

— Как попадна тук?

— Не! Не мога…

— Как?

— Завербуваха ме…

— Кой!

— Други… Други момичета. Вербуваме се една друга.

— Колко сте тук?

— Не много. Всичко се върши тихомълком. Трябва да си мълчим… Пуснете ме, моля ви. Искам да си отида.

— А, не. Още не. Искам да науча колко сте и защо сте тук! — Казах ви! Само няколко, може би седем-осем момичета.

— Но долу са около трийсет!

— Не ги познавам. Те са отдругаде. Не се питаме коя как се казва.

— Но знаеш откъде са, нали?

— Някои… да.

— От други университети?

— Да…

— Защо, Джийни? За Бога, защо? — А вие защо мислите? За пари!

Роклята на момичето беше с дълги ръкави. Той сграбчи дясната й ръка и разпори материята над лакътя. Тя се съпротивляваше, но Матлок я надви.

Нямаше белези. Никакви признаци.

Тя го ритна и той я зашлеви — достатъчно силно за да я накара да стои мирно. Взе лявата й ръка и разкъса ръкава. Там имаше следи. Изчезващи. Стари. Но имаше. Малки червени точици от игла.

— Вече не се боцкам! От месеци!

— Но имаш нужда от пари! Имаш нужда от петдесет-сто долара, които получаваш всеки път, когато идваш тук!… На какво си сега? На жълти или червени хапчета? Или на киселина? Отговаряй, по дяволите! Тревата не е толкова скъпа!

Момичето хлипаше. По бузите му капеха сълзи. Закри лице и заговори през риданията:

— Имам толкова неприятности! Толкова… неприятности! Пуснете ме, моля ви!

Матлок коленичи, обви с ръце главата на момичето и я притисна към гърдите си.

— Какви неприятности? Моля те, кажи ми! Какви неприятности?

— Принуждават ни да го правим… Трябва… Толкова хора се нуждаят от помощ. А те няма да помогнат на никого, ако не го правим. Моля ви, както и да се казвате, пуснете ме. Пуснете ме. И не казвайте никому. Пуснете ме!… Моля ви!

— Добре, но ще трябва нещо да ми обясниш. Тогава ще те пусна и на никого няма да кажа… Заплашваха ли те, за да дойдеш тук? Заплашват ли и другите момичета?

Момичето кимна, въздъхна тихо и задиша тежко. Матлок продължи:

— С какво ви заплашват? Че ще ви обадят на властите?… Ще разкрият, че си наркоманка? Но това са дреболии. Поне в наше време…

— Господи, колко сте изостанали — проговори момичето през сълзи. — Та те могат да ни съсипят. За цял живот. Да съсипят семействата ни, университетите ни. Може би… дори да ни пратят в затвора. Ще ни обвинят в продажба на наркотици… Ако пък твой познат е загазил, те могат да го отърват… Или ако някое момиче е в третия месец, има нужда от лекар, те могат да намерят. Без шум.

— Но ти самата нямаш нужда от тях! Не си вчерашна! Има толкова хора, към които можеш да се обърнеш за помощ!

Ох, за Бога, господине! А вие къде живеете?!… Съдиите, които се занимават с делата на наркоманите, лекарите, адвокатите. Те държат всички в ръцете си! Нищо не може да се направи. И аз не мога нищо да направя. Затова ме оставете на мира, оставете ни на мира! Твърде много хора ще пострадат!

— И ти просто ще продължаваш да правиш каквото ти кажат!

Посегна към левия й лакът и злобно го дръпна.

Момичето го погледна полууплашено, полупрезрително.

— Вярно е — рече със странно спокоен глас. — Не съм и помислила, че ще разберете. Не знаете дори за какво става дума… Ние сме различни от вас. Нямам никого освен приятелите си. Същото се отнася и за тях. Помагаме си едни на други… Не се правя на героиня. Интересуват ме само моите приятели. Не обичам Джон Уейн 28 28 Джон Уейн — известен холивудски киноартист от близкото минало, изпълнител на каубойски роли, считан за олицетворение на идеала за американец — Б. пр. . За мен той е лайно. Всички вие сте лайна. Всички!