Робърт Лъдлъм - Документът на Матлок

— Друг начин няма, човече. В какво ми остава да вярвам? Доколкото разбирам и вие сте затънали до шия. Сигурно вербувате хора. От вас човек не може да се скрие, аз ви очаквах отдавна.

— А ако това не е така?

— Тогава сте си изгубили ума. А скоро ще се простите и с главата си.

Ако някой наблюдаваше бялото комби и неговия шофьор, бързащ към центъра на Ню Хейвън, щеше да помисли: ето една скъпа кола, достойна за богаташки квартал, а зад волана седи човек напълно в стила на превозното средство.

Такъв наблюдател не би могъл да знае, че шофьорът почти не забелязваше потока от коли, замаян от наученото през последния час, че това бе измъчен човек, немигнал вече второ денонощие, движещ се с усещането, че се крепи на тънка нишка, опъната над бездънна пропаст, и очаква всеки момент да прережат връзката му с живота и да полети надолу в безкрайната мъглявина.

Матлок правеше всичко възможно да мобилизира мисловните процеси, на които все още беше способен. Годините и особено месеците, през които беше осъществявал академичния си устрем чрез самоналожен режим, го бяха научили, че умът, поне неговият ум, не можеше да действува правилно, когато се наслагваха изтощението и злоупотребата с духовна сила.

А трябваше да действува.

Намираше се в неизвестни води. В морета с малки островчета, населени от гротескни обитатели, с хора като Джулиан Дюнойс, Лукас Херън, Бартолоци, Айело, Шарп, Стоктън и Пейс. Отровени и отровители.

Нимрод.

Неизвестни води?

Не, не са неизвестни, мислеше Матлок.

Бяха добре пропътувани. А пътешествениците, които са ги открили, бяха циниците на планетата.

Спря в хотел „Шератон“ и ангажира стая.

Седна на ръба на леглото и се обади на Хауард Стоктън в „Кармаунт“. Стоктън го нямаше.

Сухо и официално помоли телефонистката в „Кармаунт“ да предаде на Стоктън да го потърси и погледна часовника си. Беше два без десет. Да го потърси след четири часа. В шест часа. Даде номера на „Шератон“ и затвори.

Трябваше да поспи поне четири часа. Не се знаеше кога пак ще му се предостави възможност за сън.

Вдигна отново слушалката и заръча да го събудят в пет и четирийсет и пет.

Когато главата му потъна във възглавницата, вдигна ръка към очите си. През тъканта на ризата усети наболата си брада. Трябваше да иде на бръснар, но куфара си бе оставил в бялото комби. Беше прекалено уморен и обзет от други мисли, за да се сети да го качи в стаята.

Трите кратки и остри иззвънявания на телефона оповестиха, че „Шератон“ е изпълнил молбата му. Беше точно шест без петнайсет. След петнайсет минути последва нов звън, този път по-дълъг, нормален. Беше точно шест. Обаждаше се Хауард Стоктън.

— Ще бъда кратък, Матлок. Ще се срещнете с един човек, само че той не иска това да стане във „Ветроходство и ски“. Ще отидете на склона на източното дефиле — през пролетта и лятото там има много туристи заради гледката. Ще се качите на лифта. Бъдете там довечера в осем и половина. На върха ще ви чакат. Това е. Мен тази работа не ме засяга.

Стоктън тръшна телефона и ехото прозвънтя в ухото на Матлок.

Беше успял! Успял беше! Осъществи най-сетне връзка с Нимрод! С делегатите на срещата!

Изкачваше се по тъмната пътека към ски-лифта. Десет долара помогнаха на пазача на паркинга на „Ветроходство и ски“ да разбере проблема му — хубавият мъж в комбито имаше среща с жена. Съпругът отсъствува, пък и какво толкова, това е животът. Пазачът се оказа много услужлив.

Когато стигна склона на източното дефиле, дъждът, който се канеше през целия ден да се изсипе, заваля. В Кънектикът априлските порои винаги преминават в гръмотевични бури и Матлок се ядоса, че не се е сетил да си купи дъждобран.

Загледа се в безлюдния лифт, чиито високи двойни кабели се очертаваха на фона на засилващия се дъжд и блестяха като дебели корабни въжета в мъгливо пристанище. В будката, приютила сложните тромави машини за задвижване на кабелите, трепкаше едва забележима светлина. Отиде до вратата и почука. Вратата се отвори и през нея надникна дребен жилест човек.

— Вас ли трябва да кача?

— Мисля, че да.

— Как се казвате?

— Матлок.

— Май сте вие. Знаете ли как да се задържите на лифта?

— Карал съм ски. Ръката за въжето, краката на пръта.

— Значи нямате нужда от помощ. Ще го пусна, вие се качвайте.

— Добре.

— Ще се измокрите.

— Какво да се прави!

Когато тежката машина заработи, Матлок застана вдясно от входа. Кабелите изскърцаха и се задвижиха колебливо, появи се прът. Той се вмъкна в лифта, притисна крака към опорите и пусна пръта пред гърдите си. Почувствува как движението на кабелите го издига над земята.