Робърт Лъдлъм - Документът на Матлок

Докато се приближаваше към входа, огледа сградата на клуба. Представляваше едноетажна и бяла тухлена постройка с висока затворническа ограда, която започваше от двете страни на зданието и се губеше в тъмнината. Отдясно, далече зад оградата, се излъчваше преливащо се сияние от зеленикавосиня светлина и се чуваше плискането на вода. Отляво имаше огромен, приличен на палатка навес, под който трепкаше светлината на няколко десетки дворни факли. Първото очевидно бе огромен басейн, а второто — нещо като ресторант. Долиташе приглушена музика.

Плувният клуб „Ейвън“ беше несъмнено извънредно луксозно заведение.

Вътрешното обзавеждане с нищо не разсейваше това впечатление. Фоайето бе застлано с дебели килими, а столовете и масичките до тапицираните с дамаска стени изглеждаха оригинални антики. Отляво имаше просторна гардеробна, а отдясно — бяло мраморно гише като на рецепция в хотел. В дъното на тесен вестибюл зърна единственото, което не се връзваше с интериора — черна желязна решетка, затворена и дори заключена. Зад нея се виждаше — вече на открито — слабо осветен коридор и издигнат покрив, под навес от тънки йонийски колони. Едър мъж във фрак стоеше изпънат зад желязната врата.

Матлок приближи до него.

— Членската ви карта, сър?

— Нямам, за съжаление.

— Извинете, сър, но това е частен плувен клуб. Само за членове.

— Казаха ми да се свържа с мистър Бартолоци. Мъжът зад решетката огледа внимателно Матлок — очите му го опипваха старателно.

— Попитайте ей там, сър.

Матлок се върна при гишето. Посрещна го с любезен поздрав чиновник на средна възраст с шкембенце, който не беше там при влизането му.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Можете. Отскоро съм тук. Бих желал да стана член.

— Съжалявам. Бройката на членовете е попълнена. Все пак, ако подадете молба, с удоволствие ще ви се обадим, когато се открие вакантно място… За цялото семейство ли искате формуляр или само за себе си, сър?

Чиновникът посегна под гишето и извади бланката.

— Само за мен. Не съм женен… Посъветваха ме да потърся мистър Бартолоци. На всяка цена да го потърся. Джакопо Бартолоци.

Чиновникът почти с нищо не показа, че името му е познато.

— Ето, попълнете формуляра, а аз ще го оставя на бюрото му. Сутринта ще го разгледа. Може би ще ви се обади, но не знам ще може ли да ви помогне с нещо. Всички бройки са заети, а има и списък с чакащи.

— Сега не е ли тук?

Матлок изрече думите с подчертано недоверие.

— Вероятно не, сър.

— Защо не проверите? Кажете му, че имаме общи познати в Сан Хуан.

И като извади пачката с парите, избра една петдесетдоларова банкнота. Постави я пред чиновника, който му хвърли проницателен поглед и прибра парите.

— Сан Хуан ли казахте?

— Да.

Матлок се облегна на белия мраморен плот и забеляза, че човекът зад решетката го наблюдава. Ако историята със Сан Хуан свършеше работа и той прекрачеше прага, щеше неизбежно да се раздели с още една солидна банкнота. Историята със Сан Хуан трябва да свърши работа, мислеше Матлок. Беше логична до наивност. Преди две години прекара зимната си ваканция в Пуерто Рико с едно момиче и въпреки че не беше комарджия, въвлече се в компания, която нощем обикаляше казината. Срещна там и много хартфордци, но сега за нищо на света не би могъл да си спомни дори едно-единствено име.

Иззад решетката се появиха четирима — момичетата се кикотеха, а мъжете сдържано се смееха. Жените вероятно са спечелили по двайсет-трийсет долара, реши Матлок, а мъжете са загубили по неколкостотин. Справедливо разпределение за вечерта. Вратата се затвори зад тях, чу се щракването на електрическата ключалка. Добре пазена желязна врата.

— Извинете, сър?

Матлок се обърна, беше шкембестият чиновник.

— Да?

— Заповядайте, влезте, мистър Бартолоци ще ви приеме.

— Къде?

Нямаше друга врата освен желязната, а чиновникът бе махнал с лявата си ръка в обратна посока.

— Ето там, сър.

Внезапно вдясно от гишето се отвори панел без дръжка или рамка. Очертанията му бяха едва доловими, когато изскочи на фона на тапицираната с дамаска стена, а затворен не се виждаше въобще. Матлок влезе и чиновникът го заведе в кабинета на Джакопо Бартолоци.

— Общи познати ли имаме в Сан Хуан? — заговори дрезгаво тлъстият италианец и се облегна на стола зад бюрото си.

Не направи опит да стане, нито дори да протегне ръка. Джакопо Бартолоци беше скъсена, четвъртита карикатура на самия себе си. Матлок си помисли, че краката му едва ли докосват пода.