Робърт Лъдлъм - Документът на Матлок

— Да, мистър Бартолоци.

— А по-точно?

— Няколко души. Единият е зъболекар в Уест Хартфорд. Другият има счетоводна фирма на „Конститюшън Плаза“.

— Аха… — Бартолоци се опитваше да съобрази за кого говори Матлок.

— Как се казват? Членове ли са на клуба?

— Предполагам. Те ми дадоха името ви.

— Това е плувен клуб. Частен… Кои са те?

— Вижте, мистър Бартолоци, това беше една безумна нощ в казиното „Коронадо“. Бяхме попрепили и…

— В казината на Пуерто Рико не се пие. Такъв е законът. Италианецът го прекъсна остро, горд с тънкото си познание на фактите. Беше насочил към Матлок дебелия си показалец

— Никой не си прави труда да спазва този закон, повярвайте ми.

— Какво?

— Така или иначе, пихме. Давам ви честната си дума. Затова не се учудвайте, че не помня имената им… Вижте, ако толкова трябва, в понеделник ще отида в центъра на града, ще вися цял ден пред „Плаза“ и ще издиря счетоводителя. Мога да отида и в Уест Хартфорд и да звъня поред на вратите на всички зъболекари. Каква е разликата? Имам пари и искам да играя.

Бартолоци се усмихна.

— Това е плувен клуб. Не разбирам за какво говорите, дявол да го вземе!

— Добре — рече Матлок с недоволство в гласа. — Това място ми е удобно, но щом сте толкова негостоприемни, има и други! Приятелите ми от Сан Хуан ми казаха и за заведенията на Джими Лаката в Мидълтаун, на Сами Шарп в Уиндзър Шоулс… Дано се задавите с жетоните си!

И се обърна към вратата.

— Спрете! Един момент!

Дебелият италианец се измъкна от стола си и се изправи. Предположението на Матлок се оправда. Краката на Бартолоци не биха могли да достигнат пода.

— Защо? Може би мизата ви е твърде ниска?

— Познавате ли Лаката? И Шарп?

— Знам за тях, казах ви вече… Добре, стига толкова. Явно трябва да сте предпазлив. Ще открия в понеделник моя счетоводител и някой път ще наминем двамата… Просто тази вечер ми се играеше.

— Добре, добре. Както сам казахте, трябва да сме предпазливи. — Бартолоци отвори най-горното чекмедже и извади някакви книжа. — Елате. Подпишете тук. Явно ви сърби. Може аз да прибера парите ви, а може и вие да ме оберете.

Матлок приближи към бюрото.

— Само няколко формуляра. Началната вноска е петстотин. В брой. Носите ли? Никакви чекове, никакви кредитни карти.

— Разбрах. Какво представляват формулярите? — В първия изразявате съгласие, че това е непечеливша корпорация и че всички постъпления от хазартни игри са за благотворителни цели… Защо се смеете? Аз построих църквата „Пресвета Богородица“ в Хамдън.

— А другият? Много е дълъг.

— Той е за нашата картотека. Свидетелство за вашето членство. Срещу петстотин долара ставате партньор. Всички са партньори… За всеки случай.

— Какъв случай?

— В случай че им потръгне, да намажете и вие. Особено ако нещо попадне във вестниците.

Плувният басейн „Ейвън“ с положителност беше и място за плуване — съмнение нямаше. Огромният басейн бе дълъг около осемдесет метра, а в дъното му бяха наредени десетина малки и елегантни плажни кабини. По тревата зад покритата площадка бяха разхвърляни плажни столове и маси, а подводните прожектори правеха обстановката приветлива. Всичко това беше вдясно от открития коридор. Вляво Матлок зърна онова, което отвън само се усещаше. Огромна палатка на бели и зелени райета се издигаше над няколко десетки маси. В центъра на всяка имаше фенер със свещ, а цялото помещение беше осветено от добре закрепени факли. В дъното имаше дълга маса, отрупана с печени меса, салати и студени закуски. До нея се намираше бар, а наоколо сновяха десетки двойки.

Плувният клуб „Ейвън“ бе подходящо място за семейно прекарване на времето.

Коридорът водеше към задната част на комплекса, където имаше друга разлата постройка от бели тухли, подобна на главната сграда. Над голямата двойна врата от черен емайл имаше дървена табелка, на която пишеше със староанглийски шрифт:

МИНЕРАЛНИ БАНИ „ЕЙВЪН“

Тази част от Плувния клуб не беше подходящо място за семейства.

Матлок имаше чувството, че отново е в казиното на Сан Хуан — единственото му посещение в игрална зала. Дебелият мокет заглушаваше почти всички звуци. Чуваха се само тракането на жетоните и тихите, но напрегнати възклицания на играчите и крупиетата. Масите за игра на зарове бяха подредени до стените, а за двайсет и едно — в центъра. Между тях, наредени на зигзаг, за да пропускат потока от посетители, бяха рулетките. В средата на голямата зала, издигната на платформа, беше касата. Всички служители на „Минерални бани «Ейвън»“, бяха във фракове, добре поддържани и услужливи. Играчите бяха по-неофициални.