Робърт Лъдлъм - Документът на Матлок

Портиерът пред желязната решетка, зарадван от шумолящата петдесетдоларова банкнота на Матлок, го заведе до полукръглата маса пред платформата на касиера и каза на мъжа, който броеше книжни талони:

— Това е мистър Матлок. Отнасяйте се добре с него, той е личен приятел.

— Естествено — усмихна се мъжът.

— Съжалявам, мистър Матлок — промърмори тихо портиерът. — Първия път никакви чекове.

— Естествено… Знаете ли, отначало ще се поогледам…

— Разбира се. Почувствувайте атмосферата. Да ви кажа, не е Вегас. Между нас да си остане, в по-голямата си част това са детски игри. Искам да кажа за човек като вас, знаете какво имам предвид.

Матлок отлично знаеше какво има предвид портиерът. Петдесетдоларова банкнота не беше обикновен бакшиш в Ейвън, щата Кънектикът.

За три часа и двайсет минути загуби четири хиляди сто и седемдесет долара. Единственият момент, в който се притесни, беше, когато му тръгна на зарове и спечели близо пет хиляди долара. Беше започнал добре вечерта, като се има предвид целта му. Ходеше достатъчно често при касиера и скоро му стана ясно, че се купуваха жетони средно за двеста-триста долара. „Детска игра“ за него. Затова първия път купи за хиляда и петстотин долара, втория — за хиляда, а третия — за две хиляди долара.

Към един през нощта седеше на бара с Джакопо Бартолоци под палатката на бели и зелени райета и със смях му разказваше за загубата си.

— Първокласен играч си. Много хора биха проливали горчиви сълзи при такава загуба. В момента сигурно щях да им показвам някои документи в кабинета си.

— Не се тревожи, ще си ги върна. Винаги си ги връщам… Ти вече каза — сърби ме крастата. Утре може да дойда пак.

— Ела в понеделник. Утре само се плува.

— Как така?

— Неделя е. Свят ден.

— По дяволите! Един приятел пристига от Лондон. В понеделник няма да е тук. Голям играч е.

— Виж какво, тогава ще се обадя на Шарп в Уиндзър Шоулс. Светите дни не значат нищо за него.

— Това е хубаво.

— Мога да намина и аз. Жената и без това има събрание на църковния комитет.

Матлок погледна часовника си. Вечерта, неговата отправна точка, беше минала добре. Поколеба се дали да не предизвика още малко късмета си.

— Единственото затруднение на ново място е, че трябва да се търсят източници на „материал“.

— Какво искаш да кажеш?

— В мотела ме чака момиче. Спи, пътувахме почти цял ден. Свърши си тревата. Нищо силно, само трева. Обещах да й намеря.

— Не мога да ти помогна, Матлок. Тук не държа нищо, по цял ден е пълно с деца. Вреди на доброто ни име, нали разбираш! Все пак имам няколко хапчета. Но не и инжекции. Искаш ли хапчета?

— Не, само трева. Друго не й разрешавам.

— Това е умно… Къде си отседнал?

— В Хартфорд.

Бартолоци щракна с пръсти. Незабавно се появи едър барман. Матлок помисли, че има нещо гротескно в начина, по който дебелият дребен италианец командуваше персонала си. Бартолоци поиска лист и молив.

— Ето, давам ти един адрес. Ще се обадя по телефона да ги предупредя. Работят нощем, близо са до шосето. На втория етаж. Ще търсиш Роко. Там има и от пиле мляко.

— Цар си! — искрено се възхити Матлок, докато поемаше листа.

— Срещу четири бона за една вечер имаш право на някои привилегии… Ей, знаеш ли? Не си попълнил формулярите! Бива си те, а?

— Не ти трябва банкова гаранция. Играя с налични.

— Къде, по дяволите, ги държиш?

— В трийсет и седем банки оттук до Лос Анджелес. — Матлок остави чашата и протегна ръка на Бартолоци. — Беше ми много приятно.

— Да, разбира се. Ще те изпратя до вратата. И да не забравиш. Не оставяй всичките си пари при Сами. Върни се тук.

— Дадено.

Двамата минаха по открития коридор, дебелата ръка на дребния италианец беше на гърба на Матлок — жест на новото приятелство. И двамата не разбраха, че ги наблюдава един елегантен господин, седнал на близка маса и щракащ напразно със запалка. Когато минаха покрай масата му, той прибра запалката в джоба си, а жената срещу него запали цигарата му с кибрит. Жената изрече с усмивка:

— Улови ли ги? Мъжът се засмя тихо.

— Няма грешка. Хванах ги в едър план.

Ако плувният клуб „Ейвън“ беше благоприятна отправна точка, то ловният клуб „Хартфорд“ под грижливото ръководство на Роко Айело беше достоен за завист първи етап в продължителното надбягване. Матлок си представяше преследването на Нимрод като надбягване, което трябваше да свърши след две седмици и един ден с конференцията на армията на нимродовците и мафиозите някъде в околностите на Карлайл. А за него, Матлок, щеше да свърши, когато зърнеше у някого втори лист сребриста корсиканска хартия.