Робърт Лъдлъм - Документът на Матлок

Следващата точка в списъка му се отнасяше до дрехите. Смяташе да отиде до дома си и да вземе костюм, няколко чифта панталони и едно-две сака. Сега това отпадаше. Поне за момента. Щеше да си купи пътем дрехи и всичко необходимо. Парите щяха да се окажат по-голям проблем, тъй като имаше нужда от голяма сума в брой. Не искаше да пропусне съботната вечер, а в събота банките са затворени и нямаше откъде да си набави нужната сума.

Алекс Андерсън трябваше да му помогне. Щеше да излъже, като му каже, че Джонатан Мънро Матлок ще му бъде признателен, много признателен, ако днес му отпусне на него, на Матлок младши, голяма сума в брой. Разбира се, никой не бива да знае за това. И естествено за такава голяма услуга, оказана в извънработно време, ще последва възнаграждение. В крайно приемлива форма. И, разбира се, също поверително.

Матлок стана от разнищения, омазан стол и отново отиде при телефона.

У Андерсън възникнаха само мимолетни съмнения, свързани главно си поверителното естество на операцията. След като съмненията бяха уталожени, той даде да се разбере, че е банкер на място и ще окаже нужното съдействие. Всяка банка държи да задоволи молбите на добрите си клиенти. Е, ако някой от тях пожелае да изрази признателност… това си е негова лична работа.

Алекс Андерсън щеше да брои на Джеймс Матлок пет хиляди долара и да му ги връчи в три часа пред кинотеатър „Плаза“, където даваха „Нож във водата“ със субтитри.

Колата щеше да е най-малкият проблем. В града имаше две агенции за даване на коли под наем — „Бъджет Нашънъл“ и „Лъгзор-Елит“. Първата за студенти, втората за богати родители. Щеше да наеме от „Лъгзор“ кадилак или линкълн, да отиде до Хартфорд в друго бюро на „Лъгзор“ и да смени колата. От Хартфорд щеше да отиде в клона на „Лъгзор“ в Ню Хейвън и да повтори операцията. Когато плащаш в брой, не ти задават въпроси, а като даваш приличен бакшиш, може да очакваш и още по-голямо съдействие.

Вече можеше да започне.

— Хей, мистър! Вие ли сте Матлок? — Косматият барман се беше подпрял на масата, стиснал в дясната си ръка подгизнал мръсен парцал.

— Да — отвърна сепнато Матлок и шумно пое въздух.

— Някакъв човек току-що ми рече да ви предам, че сте забравили нещо отвън, на тротоара. Каза да побързате.

Матлок се взираше в него, без да мига. От уплах го сви стомахът. Бръкна в джоба си и извади няколко банкноти. Отдели пет долара и ги подаде на бармана.

— Елате с мен до вратата. Само до стъклото и ми кажете дали е там.

— Разбира се… До стъклото.

Косматият барман прехвърли мокрия парцал в лявата си ръка и взе банкнотата. Матлок излезе от сепарето и тръгна с човека към полузакрития с перде мръсен прозорец.

— Не, няма го. Никой няма… Само една умряла…

— Виждам — прекъсна го Матлок.

Нямаше защо да излиза навън.

На ръба на тротоара с провиснало към канавката тяло лежеше неговата котка.

Главата й беше отрязана. Кръвта се стичаше по тротоара

Убитата котка дълго тормозеше съзнанието на Матлок, докато той наближаваше Хартлок. Дали беше поредното предупреждение? Или бяха открили документа? Ако го бяха открили, това не омаловажаваше предупреждението, дори го подсилваше. Дали да не изпрати човек от екипа на Блакстоун да провери в апартамента му и кутията с нечистотиите? Сам не разбираше защо се двоуми. Защо пък някой от хората на Блакстоун да не провери? За триста долара на ден плюс разноските такава задача не беше кой знае какво натоварване. Смяташе да поиска много повече от „Блакстоун Секюрити Инкорпорейтид“, но те още не го знаеха. И все пак продължаваше да се колебае. Ако документът беше в безопасност, да изпрати човек на проверка означаваше само да разкрие къде е.

Почти беше решил да рискува, когато в огледалцето на колата си отново забеляза кафявата кола. С малки прекъсвания тя се появяваше зад него, откак влезе преди половин час в магистрала 72. Другите коли завиваха, задминаваха го или изоставаха, но тази постоянно беше там. Вплиташе се в движението и винаги успяваше да се задържи на три-четири коли зад него. Реши да разбере дали е съвпадение. На влизане в града имаше тясна уличка, по-скоро покрита с чакъл алея, която служеше за зареждане на магазините със стоки. Един следобед двамата с Пат решиха, че е пряк път и се лутаха пет минути из улиците.

Зави и потегли по главната улица към алеята. Навлезе в нея с остър ляв завой. Беше събота следобед и нямаше камиони със стока. Алеята беше пуста. Даде газ и излезе на претъпкания с коли паркинг, който на свой ред водеше на успоредния главен път. Намери свободно място, изключи мотора, сниши се на седалката и нагласи огледалцето под такъв ъгъл, че да отразява входа на алеята. Почти веднага зърна кафявата кола.