Робърт Лъдлъм - Документът на Матлок

— Страхувам се, че няма да се откажа, Сам. Все още съм замесен.

— Не говориш сериозно! Та онзи човек беше убит! — Знам. Нали аз го открих.

Кресъл сложи длан върху рамото на Матлок. Жестът беше приятелски.

— Не съм истеричен пастир, който трепери над стадото си. Загрижен съм. Изплашен съм. Виждам как поставят човек в положение, с което не може да се справи.

— Това е субективно — благо се намеси Грийнбърг. — И ние сме разтревожени. Ако смятахме, че той е без шансове, нямаше да се обърнем към него.

— Мисля, че щяхте да се обърнете въпреки това — каза Кресъл. — Нито за минута не вярвам, че подобна пречка би ви спряла. Твърде лесно използувате думата „маловажен“, мистър Грийнбърг. Твърде лесно.

— Жалко, че мислите така. Защото аз не мисля. Ние не… Не съм подробно осведомен, Кресъл, но вие не трябваше ли да сте свръзка? Ако е така, предлагам ви да се оттеглите. Ще възложим работата на друг.

— И да ви разчистя пътя? Да ви оставя да вилнеете из университета? И дума да не става!

— Тогава ще работим заедно. Колкото и да е неприятно и за двама ни… Вие сте враждебно настроен, може би това е добре. Ще ме държите нащрек. Твърде много протестирате.

Матлок се учуди на изявлението му. Да се създаде антагонистична коалиция беше едно, а да се хвърлят прикрити обвинения — съвсем друго.

— Обяснете ми какво имате предвид — каза Кресъл с почервеняло от гняв лице.

Грийнбърг отговори с мек, разумен глас, който не съответствуваше на думите му:

— Я стига! Тази нощ аз загубих един добър приятел. Преди двайсет минути говорих с жена му. При такива условия не давам обяснения. В това отношение се различавам от началниците си. А сега млъкнете, докато ви пиша часовете за връзка и телефонните номера за спешни случаи. Ако не ги искате, вървете си.

Грийнбърг вдигна чантата от малката масичка и я отвори. Сам Кресъл, занемял, се приближи до него.

Матлок не можеше да откъсне очи от кожената чанта, която само преди няколко часа беше заключена за китката на мъртвеца. Знаеше, че смъртоносният кадрил започва. Първите му стъпки бяха съпроводени с насилие.

Щеше да взема решения, да се сблъсква с хора.

Името под звънеца гласеше „Мистър и мисис Арчър Бийсън“. Матлок лесно се беше сдобил с покана за вечеря. Преподавателят по история Бийсън беше поласкан от интереса му по време на координирането на един семинар между техните два курса. Бийсън би се поласкал дори ако член на факултета със заслугите на Матлок го запиташе как е жена му в леглото (макар че положително мнозина нямаха нужда да питат). А тъй като Матлок очевидно беше мъж, Арчър Бийсън реши, че „пийване и хапване“ в присъствието на жена му, която щеше да се върти около тях с къса поличка, можеше да заздрави отношенията му с високоуважавания професор по английска литература.

Матлок чу задъхания вик от площадката на втория етаж:

— Една секунда!

Беше жената на Бийсън и произношението й, свръхизискано, прозвуча карикатурно. Матлок си я представи как трескаво се върти около чиниите с ордьоври — много необикновени ордьоври, всъщност тема за разговор, докато съпругът й дооформя рафтовете на библиотеката си и може би разхвърля по масите с обмислена небрежност няколко никому неизвестни книги така, че гостът непременно да ги забележи.

Матлок се попита дали тази двойка търси в момента къде да скрие малки таблетки с лизергинова киселина или капсули с метедрин.

Вратата се отвори и дребничката съпруга на Бийсън, облечена в очакваната къса поличка и прозрачна копринена блуза, се усмихна радушно:

— Привет! Аз съм Джини Бийсън. Срещали сме се на няколко коктейла. Много се радвам, че можахте да дойдете. Арчи тъкмо свършва един доклад. Качете се. — Тръгна нагоре по стълбите пред Матлок, без да му даде възможност да каже нещо. — Тези стълби са кошмарни. Но какво да се прави, това е цената на дъното.

— Сигурен съм, че няма да е за дълго — каза Матлок.

— Така твърди и Арчи. Дано е прав, защото краката ми ще станат прекалено мускулести!

— Сигурен съм, че е прав — рече Матлок, загледан пред себе си в щедро изложените съвсем не мускулести крака.

В апартамента на Бийсън ордьоврите стояха на видно място върху масичка за кафе със странна форма, а очакваната показна книга се оказа една от работите на самия Матлок. Наричаше се „Интерполации в Ричард II“ и се мъдреше на масичката под лампа с абажур с ресни. Невъзможно беше човек да не я види.

В момента, когато Джини затвори вратата, в малката дневна се втурна Арчи — от стаята, за която Матлок предположи, че е кабинетът му — също малък. В лявата си ръка държеше куп листа, а дясната беше протегната.