Робърт Лъдлъм - Документът на Матлок

Нащрек. Характерният синдром на Америка в средата на века, мислеше Матлок.

Беше запазил присъствие на духа, след като извика полицията, да се обади на Сам Кресъл. Кресъл, поразен, му каза, че ще се свърже някак си със съответните хора във Вашингтон и след това ще дойде с колата си в участъка.

И двамата се съгласиха до второ нареждане Матлок да се ограничи само с показания как е открил трупа и видял колата. Излязъл на късна разходка и толкова.

Нищо повече.

Показанията му бяха записани: въпросите за часа, причините за местонахождението му в района, описанието на колата на „предполагаемия престъпник“, посоката й приблизителната й скорост бяха зададени формално и приети без коментар.

Матлок усети неприятна утайка от категоричното „не“, с което се наложи да отговори на един въпрос. — Виждали ли сте някога покойния?

Лоринг заслужаваше повече от тази обмислена, преднамерена лъжа. Матлок си спомни думите му, че има седемгодишна дъщеря. Съпруга и дете — един съпруг и баща убит, а той не можеше да признае, че знае името му.

Не беше сигурен защо това го смущава, но бе факт. Може би, помисли той, защото зная, че е началото на дълга поредица от лъжи.

Подписа кратките си показания и тъкмо щяха да го пуснат, когато в канцеларията, зад бюрото звънна телефон. Не на бюрото, зад него. След секунда изникна униформен полицай и произнесе високо името му, сякаш проверяваше дали не е напуснал помещението.

— Да?

— Налага се да почакате. Бихте ли ме последвали, моля?

Матлок беше стоял в стаята близо час — бе два часът и четирийсет и пет минути през нощта и цигарите му бяха свършили, не беше време да остава без цигари. Вратата се отвори и влезе висок слаб мъж с големи сериозни очи. Носеше чантата на Лоринг.

— Съжалявам, че ви задържах, доктор Матлок. „Доктор“ сте, нали?

— „Мистър“ е достатъчно.

— Да ви се представя. Наричам се Грийнбърг, Джейсън Грийнбърг от Федералното бюро за разследване. Трябваше да получа потвърждение от вас… Много неприятна история.

— „Неприятна история“? Това ли е всичко, което можете да кажете?

Агентът загледа насмешливо Матлок. — Това е всичко, което искам да кажа — рече тихо той. — Ако Ралф Лоринг беше успял да се обади, щеше да говори с мен. — Извинете.

— Няма нищо. В момента не съм осведомен, тоест знам съвсем малко за Нимрод, но до сутринта ще науча каквото трябва. Между другото, Кресъл е тръгнал за насам. Знае, че съм тук.

— Това променя ли нещо?… Глупаво звучи, нали? Убит е човек, а аз ви питам дали това променя нещо. Отново се извинявам.

— Няма защо. Преживели сте нещо ужасно… Всичко зависи от вас. Смъртта на Ралф Лоринг може да промени снощното ви решение. Искаме само да запазите в тайна онова, което ви беше разкрито.

— Давате ми възможност да се откажа?

— Разбира се. Нямате никакви задължения към нас.

Матлок отиде до малкия четвъртит прозорец с армирано стъкло. Полицейският участък беше в южния край на Карлайл, на около два километра от студентското градче, в онази част на града, която минаваше за промишлена. Все пак по улиците имаше дървета. Карлайл беше много чист и спретнат град. Дърветата пред участъка бяха подкастрени.

Но Карлайл беше и нещо друго.

— Искам да ви задам един въпрос — каза Матлок. — Фактът, че открих трупа на Лоринг, свързва ли ме с него? Ще бъда ли замесен в това, което вършеше той?

— Не. Начинът, по който сте се държали, ви поставя извън всяка връзка с него.

— Какво искате да кажете? — Матлок се обърна с лице към Грийнбърг.

— Официалната версия е, че сте изпаднали в паника. Не сте побягнали, не сте се измъкнали от местопрестъплението, изгубили сте самообладание и сте започнали да викате с цяло гърло. Човек, подготвен за специална задача, няма да реагира по този начин.

— Точно за това не бях подготвен.

— Резултатът е същият. Открили сте го и сте изгубили ума и дума. Ако този Нимрод само подозираше, че сме въвлечени…

— Подозира — прекъсна го Матлок. — Затова го убиха!

— Не се знае кой го е убил. Едва ли е свързан с Нимрод. Може да е от друга фракция. Нито една легенда не е изцяло неопровержима, дори тази на Лоринг. Но беше възможна най-добрата.

— Не ви разбирам.

Грийнбърг се облегна на стената и скръсти ръце. Големите му тъжни очи бяха замислени.

— Легендата на Лоринг беше най-добрата от близо петнайсет години. — Той заби поглед в пода. Гласът му беше дълбок и издаваше лека горчивина. — От този вид легенди, дето са най-добри, когато вече е късно за човека, когото прикриват, и когато накрая се използува, всички са смаяни, а семейството е наскърбено.