Робърт Лъдлъм - Документът на Матлок

— Матлок! Не се обръщайте. Аз съм, Лоринг. Продължавайте да вървите и ме слушайте.

— Какво има?

— Някой знае, че съм тук. Колата ми е претърсена… — Божичко! Как разбрахте?

— Бях сложил конци и други маркировки из цялата кола. Отпред, отзад и в багажника. Много професионална работа. — Сигурен ли сте?

— Толкова съм сигурен, че нямам намерение да включа двигателя.

— Господи! — Матлок почти спря.

— Вървете. Ако някой ме е наблюдавал, а можете да сте сигурен, че е така, аз се направих, че съм си изгубил ключа. Запитах няколко минувачи къде има телефонна будка и изчаках да се отдалечите достатъчно.

— Какво да направя? На следващия ъгъл има телефонна будка…

— Знам. Не смятам, че ще се наложи да правите нещо, и заради двама ни се надявам, че съм прав. Като ви задминавам, ще ви блъсна доста силно. Изгубете равновесие, аз ще ви се извиня високо. Престорете се, че сте си изкълчили глезена или китката, важното е да спечелите време! Не ме изпускайте от очи, докато дойде да ме вземе кола и аз ви кимна, че всичко е наред. Разбрахте ли? Сега ще се обадя от автомата.

— А ако още телефонирате, когато стигна будката?

— Продължавайте да вървите, но и наблюдавайте. Колата е наблизо.

— Но защо?

— Заради чантата ми. Има само едно нещо, което Нимрод — ако това е Нимрод — иска повече от нея: документа в джоба на палтото ви. Така че внимавайте.

Без предупреждение той се втурна към Матлок и го блъсна. — Извинявай, мой човек! Страшно бързам! Матлок го погледна от земята и си даде сметка, че не му се наложи да се преструва, че пада. Силата на удара беше премахнала тази необходимост. Той изруга, изправи се тромаво и бавно закуцука към телефонната будка, която беше на неколкостотин метра. Изразходва близо минута, за да си запали цигарата. Лоринг вече беше в будката, седнал на пластмасовата седалка, прегърбен над телефона.

Матлок очакваше всеки момент колата на Лоринг да се зададе по улицата.

Но нищо не се задаваше.

Вместо това усети пробуждане на пролетни звуци. Полъх на вятъра през младите листа. А може би пукот на камъче под нечии крака или пък вейка, прекършена под тежестта на новите клони? Или само си въобразяваше? Не беше сигурен.

Приближи се до будката и си припомни нарежданията на Лоринг: отмини и не обръщай внимание. Лоринг още беше сгушен над телефона, чантата бе на пода, виждаше се верижката. Но Матлок не чу разговор, не видя човека вътре да се движи. Вместо това чу звук, да, звук на свободна телефонна линия.

Въпреки указанията Матлок приближи до будката и отвори вратата. Друго не можеше да стори. Лоринг дори не беше набрал номера.

И в следващия миг разбра защо — човекът се беше свлякъл върху лъскавия сив метал на телефона. Мъртъв. Очите му бяха широко отворени, от челото му бликаше кръв. Малката кръгла дупчица, не по-голяма от копче за риза, заобиколена от ореол напукано стъкло, беше достатъчно красноречив свидетел за случилото се.

Матлок не можеше да откъсне очи от човека, който го беше подготвял часове наред и с когото се беше разделил преди минути. Мъртвият, който му благодари, шегуваше се с него и накрая го предупреди. Стоеше като вкаменен, не беше сигурен какво трябва да направи, какво може да направи.

Отстъпи от будката към стъпалата на най-близката къща. Инстинктът му подсказа да се отдалечи, но да не бяга. Там, на улицата, имаше някой. С пушка.

Разбра, че думите са негови едва когато ги чу, но не знаеше кога е извикал. Бяха се откъснали несъзнателно:

— Помощ!… Помощ! Там има човек! Застрелян!

Втурна се по стъпалата и с все сила заблъска вратата. В къщите наблизо се запалиха светлини. Матлок продължи да вика:

— За Бога, извикайте полиция! Там има мъртвец!

Внезапно откъм сенките на гъстите дървета се чу рев на автомобилен двигател и писък на гуми. В средата на улицата се появи кола и се понесе напред. Той се хвърли към основата на стъпалата. Дългият черен автомобил изникна от мрака и се понесе към ъгъла. Матлок се опита да види номера, но като разбра, че е невъзможно, слезе едно стъпало, за да определи марката на колата. Внезапно беше заслепен. Лъчът на силно фенерче прониза пролетната нощ и се фокусира върху него. Той вдигна ръце да закрие очите си и чу тихия пукот, моментния полъх на вятъра, който беше чул и преди няколко минути.

По него стреляха с пушка. Пушка със заглушител.

Матлок се метна от стъпалата в храстите. Черната кола профуча край него и отмина.

Чакаше сам. Стаята беше малка, стъклото на прозореца — армирано. Полицейският участък в Карлайл гъмжеше от униформени и цивилни ченгета, извикани на работа — никой не знаеше какво означава убийството. И никой не пренебрегваше възможността за нови убийства.