Робърт Лъдлъм - Измамата Прометей

Носеха го към висока, модерна сграда, влязоха в дълъг, хладен коридор. Сетне над него се наведоха фигури в бели престилки, някаква жена в бяло започна да го съблича, обърнаха го по гръб и се заеха с раната. Отново усети остра болка, пред очите му проблясна гореща бяла светлина, сетне бавно, много бавно започна да се губи в настъпващата тъма. Упойка, спасителна упойка и сън.

— Истината ли да ти кажа? Добре де — искам този тип да си плати, разбираш ли ме — да го осъдим!

Адам Паркър се бе възбудил, запалил и пет пари не даваше какво ще каже дългогодишният му адвокат Джоъл Таненбоум. Бяха се срещнали за обед в „Патрун“ — моден и скъп ресторант на „Изток-47“. Тук готвеха вкусни гозби с телешко, а бордото бе превъзходно. Стените бяха облечени в тъмна тапицерия, а по нея висяха скъпи картини и гравюри. Паркър бе резервирал отделна стая, поръчал хавански пури и коктейли на конвейер. Обичайно се гордееше с прекрасната си физическа форма, но дойдеше ли в Манхатън, веднага се насочваше към този тип места — остатъци от отминали епохи със склонност към угаждане и излишък — където ядеше на корем.

Таненбоум се мръщеше над чифт котлети и го слушаше внимателно. Бе завършил право в Колумбийския университет, сега завеждаше отдела за свързаните с тъжби и жалби дела в корпоративната фирма „Суорт & Бартелм“, но под изисканата му външност, елегантните костюми, принадлежността към правния хайлайф и скъпите клубове си оставаше старият уличен боец от Бронкс — същото бедно, търпяло лишения и заредено с амбиции мършаво момче от еврейския квартал.

— Слушай, Адам, хора като въпросния никога не си плащат, тях не можеш ги осъди. Те винаги са в състояние да схрускат някой като теб на закуска. Извинявай, но не виждам смисъл да се заблуждаваме. Нали знаеш вица за мишока, дето искал да изчука слоницата? Повярвай ми, едва ли ще ти е приятно да се катериш по слонски гръб…

— Не, ти слушай, Джоъл! Забрави ги тези номера. Двамата сме правили и по-големи работи. Какво толкова искам от теб? Да задвижиш няколко процедури, да осигуриш съдебните разпореждания. И толкова. Останалото само ще си дойде.

— Моля, използвай точни думи!

— Значи искам да им се забрани да смесват данните на „ИнфоМед“ с получените от други информационни ресурси. Това е клауза от подписаните конфиденциални споразумения и те трябва да се спазват — нали затова сме ги съставяли?

Онзи тип нарушава тези документи и ние имаме доказателства за това. Искам да си получи наказанието. По съдебен път. А как ще го формулираш там в правните документи ти си знаеш по-добре от мен. Ето това искам!

— Адам, ти си голям наивник.

— Знам, знам, искам само да заведеш дело. Това е. От къде на къде ще си затварям очите за неговите безобразия и с мълчанието си ще го улеснявам, а? Кажи ми защо? Той и неговите копои си мислят, че могат да ме глътнат ей така — хам!, ама така ще се задавят, че ще ме помнят дълго време.

— Слушай, Адам, слоницата дори няма да те забележи, толкова си дребен. Онзи човек си има цели армии от адвокати, юристи, юридически съветници, каквото си поискаш! За пет минути ще ликвидират цялата дандания.

— Не могат за пет минути да заобиколят законите на страната. Намираме се в САЩ.

— Добре тогава — ще го направят за десет.

— Каквото и да стане, аз съм насреща. Но не съм съгласен да си мълча и да им се подлагам!

— Ти сега какво мислиш — че ще ме трогнеш ли с тази наивна поетика?

— Като се има предвид размерът на хонорара ти, защо не? — засмя се Паркър.

— Адам, Адам, познаваме се от… кажи откога се познаваме? Има най-малко петнайсет години, нали? Ти ми беше кум…

— Вашият брак и осем месеца не издържа. Трябваше да ми върнеш подаръка.

— О, ти какво си мислиш? — на свой ред се засмя Таненбоум. — Някои хора наистина си поискаха подаръците.

— Да се върнем на темата, Джоъл.

— Добре тогава. Адам, ти си задник, досадник — арогантно, нафукано копеле, всезнайко. Без капка разсъдливост, скромност и реализъм относно собствените си възможности. Човек, който не се учи от грешките. Може би затова си напреднал в твоя бизнес. Обаче сега няма да ти се размине. С това, дето си го намислил, ти просто излизаш от твоята състезателна група и влизаш в далеч по-горна лига.

— Да ти го начукам.

— Добре. Само че не забравяй: аз съм адвокатът, онзи, който обикновено го начуква на хората. Затова ти казвам — движи се в твоята категория, Адам. Съревновавай се с равните на теб.

— Това ли са те учили в Колумбийския университет, а, Джоъл? В правния факултет?