Робърт Лъдлъм - Измамата Прометей

— Хайде да поиграем на старата игра „Истина-лъжа“, а?

— Да ти го начукам — извика яростно Брайсън и гласът му просто се разтрепера от гняв. — Истинското ти име е Генадий Росовски!

— Истина — отвърна Уолър с безизразно лице.

— Учил си в Московския институт за чужди езици.

— Истина — сега старият му учител се усмихна. — Правильно. Отлично.

— Ти си от ГРУ.

— Хм, истина, но не съвсем. Времето е погрешно. Бях.

Без да се усети, Брайсън се развика:

— Минало! Майната ти! И всичко е било измами и лъжи! Глупости и небивалици за това как ще спасим света! А ти през цялото време си работил за противника!

— Лъжа — високо и ясно отвърна Уолър.

— Ти пак лъжеш, копеле гадно! Стига с тези лъжи!

— Истина.

— Да те отнесат мътните, Росовски, защо си тук?

— С риск да прозвуча в стила на генерал Дзай ще кажа: когато ученикът е готов и узрял, тогава се появява и учителят.

— Я стига с тази будистка алабалистика-софистика!

Тогава и двамата чуха приближаващите се стъпки, металния звън на оръжие. В склада влязоха двойка войници с насочени автоматични карабини. Брайсън стреля незабавно и ясно чу, че и Уолър стреля отгоре и встрани. Двамата китайци захлупиха лица на бетонния под. Брайсън пусна на пода подхвърления преди малко от Уолър пистолет и откачи автомата от мъртвото тяло на Анг У, за да го насочи към вратата. Очакваше още войници, но никой не се появи.

Тогава взе и пистолета от ръката на китаеца и го набута в джоба на смешното си сако. Откачи два от ножовете заедно с каниите и ги натика в колана на панталона — там, където бе скрито алумин-ванадиевото острие. Но сега имаше далеч по-ефективно оръжие.

— Ела насам! — извика му отгоре Уолър, сетне тръгна по опасващия склада балкон. — Давай, защото сградата е обкръжена!

— Къде отиваш? — извика след него Брайсън.

— Някои хора са си направили домашното — отвърна бившият му началник. — Хайде, Ник, последвай ме!

Какъв избор имаше? Който и да бе Уолър, каквато и роля да играеше, складът сигурно наистина бе заобиколен. Навън стопроцентово имаше доста войници. Дори и да имаше друг изход, той пак щеше да го отведе при тях. Закатери се по висящата на стената метална стълба и тъкмо навреме да забележи как пълният Уолър-Росовски се хвана за водеща нагоре вътрешна стълба. Все пак от двамата по-бързият бе Брайсън и той скъси разстоянието по балкона, но пълният и вече възрастен Уолър го удиви — тичаше нагоре със скорост и някаква особена грация, която Ник бе забелязвал и в миналото.

— Оттук и на покрива — посочи с глава Уолър. — Единственият изход.

— На покрива?

— Нямаме друга възможност. Те всеки момент ще влязат с цялата си стрелкова сила. Още една свързваща стълба, сетне товарния асансьор, който е ужасно бавен.

Вече стигаха третото ниво, Уолър дишаше тежко, а отдолу долитаха гласове, кънтяха стъпките на тичащи хора.

— Дявол да го вземе. Да не бях ял толкова много снощи — изпъшка Уолър. — Ти мини напред.

Брайсън го задмина и скоро се изкачи до най-горния етаж, прекоси късо коридорче и се озова на обширно открито пространство — всъщност паркинг — високо на покрива на сградата. Вече бе тъмно, но отлично виждаше цялата площ, джип до джип, десетки и десетки бронетранспортьори и танкове.

Какво да прави сега? Какво имаше предвид Уолър? Да скачат от тук ли? Или да прескочат широката няколко метра бездна между този и следващия склад?

— Изгори мостовете, мостовете… — пъхтеше тежко Уолър, който се появи десетина секунди след него.

Брайсън незабавно разбра какво иска да каже бившият му началник и ментор. Да спре преследвачите им, да им блокира пътя. Но как? С какво?

Тук имаше бойни превозни средства колкото си искаш, стотици, може би дори хиляди. Изтича до най-близкия джип, опита вратата — беше заключена. Мамка му! Следващата! Също! Нямаше време за експерименти… Огледа се отново, сетне извади единия от взетите ножове и бързо разпра брезентовия покрив на най-близката машина, провря ръка в дупката и отвори вратата. Ключът за запалване си бе на мястото и как не! Би било отчаяна логистична дивотия да скриеш ключовете на стотиците машини в подобен паркинг. Влезе, запали двигателя и рязко потегли към входа на стълбището. Даде газ и насочи предницата в отвора. Чу се звън на счупени фарове, радиаторът протече, но колата слезе до първата площадка и там вече се заклещи в тясното пространство, а предните гуми със свистене започнаха да изпускат въздуха. Не бе кой знае колко сериозно препятствие, но все пак… Излезе от задната врата и се огледа. Трябваше да измисли нещо по-трудно за преодоляване. Хвърли поглед към Уолър — седеше встрани с напрегнат израз на лицето и бързо говореше с мобилния си телефон.