Робърт Лъдлъм - Измамата Прометей

— Тази работа не ми се вижда много честна. Такъв голям мъжага като теб, а мен ме държат твоите войници…

Китаецът го погледна и лицето му се изкриви в още по-злокобна гримаса. Насочи пистолета към слабините на Брайсън и бавно свали предпазителя. Когато лостчето изщрака, Ник напрегна всички сили, за да се освободи от ръцете на двамата военни, и тогава…

Нещо като че изкиха тихо, съвсем тихо, по-скоро се чу слаб пукот, мъничка червена дупка се появи на челото на Анг У и той бавно се свлече на пода.

Единият от войниците пусна Брайсън и рязко се извъртя с насочен автомат, а на челото му се яви подобна дупка. Другият изрева, опита се да реагира, но падна възнак с отнесена почти наполовина глава.

Внезапно освободен, Ник се хвърли на пода и бързо се превъртя няколко пъти. От висяща метална пътека, иззад дебела бетонна колона на балкон на разстояние около десетина метра, го гледаше едър, пълен мъж в тъмен официален костюм. Държеше „Магнум 357“ с дълъг перфориран заглушител, от който все още излизаше тъничка струйка дим. Лицето му бе в сянка, но Брайсън би познал този човек навсякъде, винаги.

Мъжът подхвърли магнума високо във въздуха и оръжието полетя към него.

— Дръж! — викна той и изненаданият Ник затича напред, за да го хване.

— Радвам се да видя, че не си излязъл съвсем от форма — рече Тед Уолър и тръгна странично по балкона. — Защото мъчното тепърва предстои… — гледаше го весело, но, изглежда, се бе задъхал.

Сенатор Джеймс Касиди бе видял заглавията във „Вашингтон таймс“ рано сутринта, ставаше дума за съпругата му, за ареста, имаше намеци, че правосъдието е било манипулирано. Не пожела да чете по-нататък. Значи най-сетне я бяха изровили и извадили на бял свят — тази стара негова мъка, тази тайна, която така отчаяно се бе опитал да запази от жадните за нечия кръв и сензации медии. Нещо отдавна потопено в дълбините на миналото, сега отново изплавало на повърхността. Но как?

Отиде на работа в шест часа сутринта — часове по-рано от нормалното, — за да намери целия си екип вече събран. И помощниците му изглеждаха бледи и изнервени, както бе и самият той. Роджър Фрай заговори без предисловия:

— „Вашингтон таймс“ ви дебне вече години наред. Да не говорим, че досега имаме повече от стотина обаждания от всякакви други медии, които се опитват да говорят и със съпругата ви. Това е вече масирано нападение, сър, общо и изглежда координирано.

И мина на ти, като огледа лицата на другите в стаята:

— Не мога да контролирам тази атака, Джим, нямам такава сила. И никой от другите не може да помогне.

— Вярно ли е? — попита пресаташето Манди Грийн.

Тя бе секретар по печата вече шест години, дейна и симпатична жена на около 40 години, вече изглеждаща преждевременно състарена. Касиди не помнеше някога Манди да е губила самообладанието си. Но тази сутрин очите й бяха силно зачервени.

Сенаторът изгледа личния си съветник, сетне и другите от екипа — ясно бе, че Роджър не е говорил пред тях.

— Какво точно пишат?

Манди взе вестника, погледна в него и гневно го захвърли на пода.

— Твърдят, че преди четири години съпругата ви е била арестувана при опит да си купи хероин. Обаждали сте се на разни хора, настоявали сте да ви услужат и обвиненията срещу нея били свалени, фактите около задържането й били изтрити от полицейските компютри. Сега журналистите размахват две фрази: „възпрепятстване на правосъдието“ и „злоупотреба със служебното положение“.

Сенатор Касиди кимна безмълвно. Седна на големия стол зад бюрото си, извърна глава встрани и се загледа през прозореца. Навън бе сива и облачна вашингтонска сутрин. Вчера същият репортер бе опитал да се свърже и с него, и със съпругата му Клер. Но той бе отказал разговора, сетне бе спал лошо, бе сънувал разни глупости, чувстваше се зле.

Клер бе в къщата им в Уейланд, Масачузетс. Тя си имаше проблеми, но и много от жените на другите политици бяха в подобно положение. Във всеки случай Касиди отлично помнеше началото на неприятностите: падане по време на ски, удар в гърба, наложителна операция. Правиха й нещо на прешлените и след това тя известно време вземаше „Перкодан“ болките в кръста. И така привикна — пристрасти се и започна да търси лекарството дори и когато нямаше болки. Лекуващият лекар отказа да й поднови рецептата и я насочи към една група за „овладяване на болката“, която помагаше на пациенти с нейните проблеми. Но наркотикът бе вече разкрил на Клер друга страна в живота на една сенаторска съпруга: сладката забрава, лекия начин да се измъкнеш от напрежението и стреса на обществения живот, утехата на изкуствено предизвикания сън. И сега Касиди повече винеше себе си — затова че навремето не намери нито време, нито сили да бъде повече с нея и при нея, за да й помогне, когато бе имала нужда от него. За съжаление късно е разбрал колко труден за Клер е собственият му свят. В политическите среди, където той бе като риба във вода, тя е изтласквана в периферията, натоварвана със задачи, които разбираше и които й тежаха. Красивата, образована и очарователна Клер просто не бе създадена да бъде второто му аз. Касиди непрекъснато бе имал служебни задължения, сред които, разбира се, многобройни коктейли и приеми, красиви колежки, с които да побъбри, редица други ангажименти, които отнемаха значителна част от времето му. Но Клер не бе успяла да се приспособи към този начин на живот — бе се чувствала самотна и излишна, бе изпитвала болка, която не бе непременно физическа. Касиди така и не разбра коя е истинската причина — дали физическото нараняване или другото страдание на жената, която не принадлежеше към неговата среда. Но пък бе усетил, че възходящата спирала на депресията бе стимулирана от инцидента и постъпването на Клер в болницата.