Робърт Лъдлъм - Измамата Прометей

— Мадам обича да й кажеш направо какво точно искаш — няма никакъв смисъл да увърташ и да говориш по заобиколен начин. Тя си разбира от работата и ще ти прати курви по вкус — да правят всичко, което си пожелаеш.

А Паркър имаше богато въображение и ламтеше за най-различни удоволствия, които по-възрастната му и недодялана в сексуално отношение жена едва ли би могла да разбере, още повече да оцени.

Ето, на вратата се почука.

— Казвам се Ивет, на ваши услуги — игриво заяви високата, прекрасна като статуя брюнетка и го изгледа многообещаващо.

— Аз съм Ева — обади се гъвкавата блондинка и затвори вратата. — Вие харесва?

— Много ви харесвам и двете — задъхано рече Паркър и жадно преглътна. — Но мадам С. ми каза, че праща Ивет и Ерика?

— Ерика се разболее — отвърна Ева — и изпраща мен с много съжаление. Ние като сестри. Аз мисли, че вие няма разочарова.

— Няма, няма — отново преглътна възбуденият Паркър и с нетърпение се загледа в плоското сиво куфарче в ръката Ивет. — Да ви поръчам нещо?

Двете се спогледаха и поклатиха глави.

— Ние готови да започва — отвърна Ивет.

— Моля! — плясна с ръце Паркър.

Не след дълго се видя завързан за огромното хотелско легло с черни копринени превръзки, гол и стенещ от удоволствие, докато двете момичета галеха и пляскаха настръхналата му от приятни предчувствия зачервена плът. И двете бяха извънредно опитни — наближеше ли апогеят, те незабавно променяха мястото на ласките, а пръстите им бяха едновременно гальовни и меки като коприна, но и твърди като стомана. Масажираха поред ръцете и гърдите му, Ивет ловко го възсядаше и триеше влажен чатал в корема му, галеше лицето му с гръдта си, а Ева го докосваше така, че той високо ахкаше, подвикваше, стенеше и се дърпаше, жаден да улови женската плът с ръце.

Сега Ева подготвяше сгорещения до стапяне восък. Той ухаеше невероятно възбуждащо, а когато горещите капки западаха по тялото на Паркър, последният се присви в болка, но и в незабравимо еротично усещане, вече възбуден до крайност.

— Да, да — мучеше Паркър почти обезумял. — Дааааа!

Тогава Ивет седна отгоре му разкрачена и пое пулсиращия му член в себе си. Момичетата поразхлабиха копринените връзки, Паркър успя да се изправи до седнало положение и здраво да се притисне в Ивет, докато Ева се намести зад него, започна да масажира раменете му и особено врата.

— Ето и върховното удоволствие — прошепна тя, изведнъж заговорила напълно правилен английски.

Паркър не успя и да зърне бляскавата, остра като бръснач тънка стоманена жица, която неочаквано се уви около шията му.

— Боже мой! — ахна той, а стоманата мигом преряза сухожилия, ларинкс, мускули, трахея.

Облян в кръв, Паркър рухна върху Ивет и не каза нищо повече.

Оъс затворени очи и увлечена в собствената си наслада, последната не разбра нищо в първите секунди. Когато отвори очи и усети, че нещо не е както трябва, видя момичето, което се бе нарекло Ева, да държи в ръце блестяща примка. Това е някоя нова играчка, но защо ли не я знам? — помисли Ивет и това бе последното нещо, което направи в живота си.

— Ти си наред, миличка — тихо прошепна Ева.

Дойде в съзнание бавно, мъчително, болеше го цялото тяло, главата особено. Бяха го настанили в удобна седалка със свалено облегало, завит с одеяло, мека възглавница под тила. Намираха се във видимо луксозен реактивен самолет. Прозорците бяха затъмнени, слабият шум и вибрациите говореха, че са във въздуха. Освен него в кабината имаше още двама. Късо подстриган русокос мъж около четирийсетте в синя униформа на стюард дремеше на една от задните седалки. Срещу Брайсън, от другата страна на пътеката, се бе настанил Уолър и четеше ярко осветено от лампата над него подвързано в черна кожа томче.

— Ну, вот, товариш Росовски, добрьй вечер — обади се Ник с надебелен език и замаяна глава. — Что вы читаете?

Уолър се усмихна, повдигна глава от книгата, затвори я и го погледна.

— Аз наистина не съм говорил този странен език вече години наред, Ники. Убеден съм, че съм го позабравил. Но да ти отговоря на въпроса — чета Достоевски. „Братя Карамазови“. Просто да потвърдя ранните си впечатления, че той наистина е досаден писател. Тежка проза, още по-съсипващо морализиране, а темата — направо от „Полицейски вестник“.

— Къде се намираме?

— Над Франция, ако не се лъжа.

— Сигурно сте ме работили с химически препарати. Дано сте научили каквото ви е било нужно.