Робърт Лъдлъм - Измамата Прометей

— Е, Ник, зная, че според теб няма никаква причина да ми вярваш — въздъхна Уолър, — но единствените химикали, които си получил, са обезболяващите. За твое щастие в Чек Лап Кок има съвсем нелоша, всъщност доста добре обзаведена клиника за спешни случаи. Обслужва пътниците. Там ти обработиха раната. Разбрах, че е втората поред някъде в разстояние на седмици. За късмет винаги си имал отлична физика и огромна издръжливост — организмът ти понася много на болка, а раните зарастват сравнително бързо. Но пък не си вече същият младеж, а тази игра е за млади хора — също като американския футбол. Казах ти го още преди пет години, когато те изтеглих от обръщение.

— Как ме намерихте?

— Имаме си източници — и електронни, и човешки ресурси. Нали сам знаеш.

— Много грубо играете — американски боен хеликоптер в китайското въздушно пространство… — заядливо подхвърли Брайсън.

Уолър сви рамене, облегна се на удобната седалка.

— Не е чак толкова грубо. Освен ако вярваш на измислиците на Хари Дън, че сме някакви си „вражески войнолюбци“. Нали така ти каза?

— Значи твърдиш, че не е вярно?

— Нищо не твърдя, Ник.

— Нали вече призна, че си роден във Владивосток, СССР. Че името ти е Генадий Росовски, обучен си в ГРУ за дълбоко внедряване — паминятчик, както казват руснаците, от най-добрите съветски специалисти по английски език, култура и начин на живот. Не е ли така? А си бил и гениален шахматист. Юрий Тарнаполский ми направи справката, чуваш ли? А на млади години си имал и псевдоним — наричали са те Вълшебника.

— Ласкаеш ме.

Извил глава, Ник се взря в стария си ментор, който усмихнато го гледаше, удобно протегнал крака и поставил ръце на тила си. Не личеше да е променил навиците си — бе същият, както го помнеше, както го познаваше, ако изобщо можеше да се каже, че го познава.

— Винаги съм си мислил, че има далечна, почти теоретична възможност старото ми досие в ГРУ да излезе на бял свят от дълбоките сейфове и да попадне там, където не бива. Също както при големи наводнения водата отмива разни стари трупове, разкрива отдавна прикрити престъпления. Но кой да ти го прогнозира, при това с точност, а? Дори и ние не сме толкова добри. Виж, всеки се подиграва на ЦРУ, че не можаха дори да прогнозират внезапното разпадане на Съветския съюз и аз едва ли съм техен защитник, но винаги съм си давал сметка, че подобно отношение е несправедливо. Че той самият Горбачов не можа да го предрече с точност, за Бога!

— Стига си усуквал, Уолър! Защо не отговориш на големия въпрос?

— А ти защо не го зададеш?

— Добре — ти паминятчик ли си? Дълбоко законспириран агент?

— Чакай сега. Какво питаш — дали съм сега, или дали съм бил — както казваше любимият на целия американски народ сенатор Маккарти? Бил съм. Сега не съм. Това не е ли само по себе си достатъчно неясно и двусмислено?

— Хем е двусмислено, хем не отговаря на въпроса.

— Добре, преминах на другата страна.

— На нашата ли?

— Естествено. В САЩ бях нелегално. Потърсих начин да се легализирам.

— И кога?

— През 1956 година. През 1949 г. ме прехвърлиха — бях още момче на 14 години. Тогава в Съветския съюз легенди колкото си искаш. Идеализъм, вяра в светлото бъдеще на комунизма, такива работи. Лесно те обработват, когато си млад и нямаш възможност да правиш сравнения. През средата на петдесетте години вече бях прогледнал — бях проумял доста истини и реших да прекратя връзките си с Москва. По това време вече знаех такива неща за другаря Сталин, че каквито и младежки илюзии да съм имал, всичко отиде по дяволите. Освен това след кризата със съветските ракети в Куба едва ли само аз съм разбирал цялата идиотщина, дивотиите и съществените слабости на ЦРУ. Именно тогава заедно с Джим Ангълтън основахме Управлението.

Брайсън поклати глава и се замисли.

— Когато дълбоко законспириран агент премине на другата страна, винаги има реакции и последствия. Независимо дали става, двоен или не. Вярно, можеш да будалкаш шефовете в центъра известно време, но рано или късно те загряват и ти издават присъда. Толкова много време минало и теб не те разкриха, а? Пък и сам говориш, че истинската ти същност останала скрита десетилетия наред. Трудно е за вярване Росовски, трудно.

— Напълно разбираемо — така си е. Но ти пък да не мислиш, че съм стоял със скръстени ръце в очакване да ме разобличат или съм им изпратил писмо: „Вижте, дорогие товариши, аз проумях истината… и не ми пращайте повече пари, защото преминавам на другата страна.“ Моята връзка, офицерът в центъра, когото на английски наричаме контролер, беше извънредно алчно копеле и непрекъснато бъркаше в сметката за специално предназначение. Ужасно обичаше лукса, затова шмекеруваше и често крадеше, при това накрая стана и невнимателен.