Робърт Лъдлъм - Клопката на Тривейн

— Не пропускаш ли нещо, Сам? — попита Тривейн.

— Какво?

— Решението Белстар. Не каза ли, че е пълно с пропуски. Или оставяш на адвокатите на Дженеси да практикуват най-отвратителния вид изнудване.

Викарсън тъжно се усмихна.

— Мисля, че онези напразно са си губили времето. И без тях Студебейкър е щял да достигне до същото решение. Не знам по какъв начин, но той е убеден в това.

— Как?

— Цитира Хофстайдер: „антитръстът е изтлялата страст на реформата“. И Галбрейд: „модерната технология осъществи индустриализацията на страната“. Конкуренцията сама по себе си вече не е жизнен, градивен регулатор. Огромните икономически ресурси, изисквани от нашата технология, водят до концентрация на финансирането. Приеме ли се веднъж това, оттам насетне отговорността на регулатор и проектор на потребителя поемат правителството и съдът. Или казано с други думи, страната се нуждае от производството на Белстар. Но тъй като компанията започна да затъва, именно Дженеси Индъстриз с огромните си икономически ресурси си присвои правото на контрол и отговорност.

— Така ли ти каза?

— Почти цитирах. В решението, поне за мене, това не беше така ясно формулирано. Каза ми, че не съм бил най-добрият студент, когото някога е срещал.

— Но след като е знаел това, защо е било необходимо да ти разправя всичко останало?

Викарсън се изправи, лицето му беше изнурено.

— Страхувам се, че го принудих. Казах му, че ако не ми разгадае решението Белстар и ако сметна, че има нещо гнило в него, а също и в документацията, ще бъде принуден да даде публично разяснение. Той категорично отказа. Нямах друг начин: беше твърд като камък. Чувствах се ужасно, но му казах, че е подслушван и че можем да му изпратим призовка.

— Бих постъпил по същия начин.

Викарсън стоеше до прозореца и гледаше хоризонта.

— Той не го очакваше. Не знаеше, че имаме такава власт.

— Тъмни петна в репутацията му — каза Тривейн. — Няма да ги използваме, нали?

Викарсън се извърна.

— Това го шокира, мистър Тривейн. Беше ужасяваща гледка. И не заради самия него, повярвайте ми.

Тривейн стана от фотьойла и се спря пред младия мъж.

— Напиши рапорт, Сам.

— Моля ви…

— Само в един екземпляр. Не го завеждай под номер. Дай ми го — Андрю се отправи към вратата. — Ще се видим в осем часа. В моята стая.

Масичката за кафе беше отрупана с папки. Пред всеки от присъстващите имаше някакъв доклад. Съвещанието в стаята на Тривейн започна с описанието на Ърнест Маноло, президент на „Лейд Оперейтърс Брадърхууд“, отговарящ за района на Южна Калифорния и пълномощен посредник на AFL — CIO. Говореше Алън Мартин. Според него Маноло изглеждал като дванадесетгодишен бикоборец.

— Пътува заедно с пикадорите си, две едри приятелчета, които крачат плътно до него.

— Пазачи ли са му? — попита Тривейн. — И ако са, защо?

— Пазачи са. Има нужда от тях. Бързият Ърни, така му викат, има много врагове.

— Милостиви Боже, защо? — Андрю седеше на кушетката до Сам.

Викарсън се опита да се намеси, но Мартин го изпревари:

— Сам знае. Това е неговата материя. Разбрахме случайно — Мартин се обърна към младия адвокат — но свършихме добра работа.

— Благодаря — отговори Викарсън. — Не беше трудно. Така че ако концентрирате вниманието си…

— Ето защо пътува с двамата си приятели — продължи Мартин. — Бързият Ърни е двадесет и шестгодишен. За да се добере до тази работа е трябвало да прескочи няколко отдавна чакащи мераклии. Повечето от тях не харесват начина, по който е назначен.

— И какъв е начинът? — попита Райън, който седеше срещу Мартин.

— Трезвомислещите смятат, че е използвал мръсни пари. Били са прекалено много, за да са честно спечелени. Довел е и много свои хора в съюзната управа. Млад, ефектен, с образование. Не крещи по време на събрания, а излага мнението си в писмена форма, подкрепено със схеми и изчисления. Старата генерация не харесва това.

— Освен това — каза Андрю, — обвързал ги е с приличен договор. Което е от голямо значение.

— От значение е и как се е сдобил с прозвището си Бързият Ърни… Борсата му се учреди за най-кратко време. Без големи бобри, без денонощни договаряния, а когато учредяването беше решено, нямаше никакви празненства, никакви фиести по улиците. Нямаше поздравления от старите военни кранти като Мени и неговите момчета от Съвета по труда. И което е най-важно — борсата в района на Южна Калифорния няма да се използва като образец никъде другаде. Тя е единична.