Робърт Лъдлъм - Клопката на Тривейн

— Какво!

— О, да, човече! Преди няколко години аз наистина се обличах така. Имам предвид, че го мислех. Протести, мирни демонстрации, походи за пресъхналия Ганг, всеки човек ми беше брат — черният, белият и жълтият; смятах да променя света… Тогава вие ме изпратихте в Нам 12 12 Виетнам . Лоша гледка, човече. Половината ми стомах бе отнесен. И за какво? Фанатичните, пластични хора с квадратни челюсти?

— Мисля, че този опит би трябвало да поднови енергията ти за промяната на света.

— Може би нечия друга, не моята. Загубих твърде много месо в центъра на тялото си; платил съм дълговете си. Светците са инвалиди, а Исус Христос не е суперзвезда. Всичко това е лошо. Искам си моето.

Бонър стана от малката, мръсна маса в бара.

— Ще предам думите ти. Може да те направят президент на Дженеси Индъстриз.

— Не е невъзможно… И, войниче, мисля това, което казвам. Искам си моето. Ако Тривейн е на пазара, ще го оставя да наддава; искам да го знаеш.

— Може да е опасно за теб. Може да ми се наложи да отнеса другата половина от стомаха ти. Не бих се замислил два пъти за това.

— Сигурен съм, че не би… Но аз съм честен за тези неща. Първо ще се обадя на теб и ще ти предоставя шанс да платиш цената…

Бонър погледна загадъчната усмивка на счетоводителя и донякъде ненормалния израз на лицето му. Майорът се замисли дали вечерта не е била грешка. Човекът на Дженеси си играеше с него по много нездравословен начин. Бонър се наведе напред, хванал с ръце ръбовете на масата и каза твърдо, но спокойно.

— Ако бях на твое място, щях да внимавам като ловя рибата на двата бряга на реката. Местното население може да стане много недружелюбно.

— Отпусни се, майоре. Исках да видя как се въртиш като пумпал… Не се поти. Харесвам това, което е останало от стомаха ми… Чао.

Пол рязко се изправи. Надяваше се никога да не му се налага да среща отново този тип. Той беше най-лошият тип информатор — и обикновено най-добрия в работата си: плъх-чистач, който препускаше из тунелите от мръсотия и не се страхуваше от слънчевите лъчи, само от сигурен провал. Единствената му цел беше да бъде самия себе си.

И той го беше признал.

— Чао.

Младият адвокат Сам Викарсън, никога не бе виждал Кея на рибарите. Беше глупаво, но си бе обещал. И сега имаше два часа на разположение, преди събранието в пет и половина в стаята на Тривейн. Председателят на подкомисията бе нарекъл двата часа бонификация.

Сам Викарсън бе предложил вместо това да им се присъдят Академични награди.

Таксито бе спряло пред бара, отрупан с кошници с водорасли и големи конопени мрежи, струпани отпред.

— Тук започва кеят, господине. Оттук направо на север, покрай водата. Искате ли да отидете на някое специално място? При Ди Маджо, например?

— Не, благодаря. Тук е добре.

Викарсън плати на шофьора и се измъкна от колата. Веднага усети тежката миризма на риба. Усмихна се на себе си, тръгвайки надолу по улицата с антикварни магазинчета и рибарските лодки, люлеещи се нагоре-надолу на кейовете, навсякъде мрежи.

Ще да се забавлява. Щеше да се забавлява в продължение на два часа.

Той се помота из няколко магазина и изпрати картички на няколко свои по-остроумни приятели — най-отвратителните картички, които успя да намери. Освен това купи и две гротескни фенерчета за Алън Мартин и Тривейн — дълги около три инча, с форма на акули: натиснеш ли гръбната перка, от устата им проблясваше светлина.

Разходи се до края на вълнолома, където лодките приличаха на лодки, или казано другояче, собствениците им си изкарваха прехраната от морето, а не от туристите. На връщане спираше на всяка крачка да погледа разтоварването на улова. Рибите примамваха погледа с разнообразието си, със странното преплитане на цветовете на фона на преобладаващото сиво, широко отворените си очи без клепачи, отдавна празни и безжизнени.

Викарсън погледна часовника си. Беше вече четири и петнадесет. За да стигне до Марк Хопкинз му трябваха двадесет минути с такси, а искаше преди това да вземе и душ. Така че имаше още петнадесет минути да изпие едно питие в някое от крайбрежните заведения.

След като погледна за втори път часовника си и изправи глава, той видя двама мъже, стоящи на около петдесет крачки от него. Гледаха го, но бързо се извърнаха и започнаха да си говорят — прекалено бързо и изкуствено. Викарсън разбра как се беше случило: слънцето хвърляше отблясъци върху часовника му и той се беше обърнал да види колко е часът в собствената си сянка. Беше се обърнал изведнъж, а мъжете не го бяха очаквали. Викарсън се чудеше дали прекалената предпазливост на Тривейн не караше собственото му въображение да се преуморява.