Робърт Лъдлъм - Клопката на Тривейн

Джеймс Годдард излезе на поляната зад къщата си. Залязващото слънце къпеше хълмовете на Лос Алтос в мъгливи жълти и оранжеви багри. Както винаги, гледката оказваше успокоително въздействие върху Годдард. Преди дванадесет години бе купил къщата в Лос Алтос. Беше твърде скъпа, но той бе достигнал онази точка в Дженеси, която за в бъдеще или щеше да му позволи да поддържа такава къща, или изобщо нямаше да има бъдеще.

Всъщност, рискът не се оказа чак толкова голям. Преди дванадесет години бе започнал бързият му възход в Дженеси Индъстриз.

Офисът му се местеше към горните етажи на небостъргача 10 10 В Америка офисите на по-големите шефове са на по-високи етажи. . Стана президент на отделението в Сан Франциско.

Но понякога напрежението се оказваше твърде голямо.

Сега беше такъв момент.

Този следобед разговорът с Тривейн бе съсипал нервите му. Беше ги съсипал, защото първоначално целите бяха изцяло неясни. Малко от това, малко от онова. Чести кимвания с глави, размяна на загадъчни погледи, придружени от кимвания или от празно втренчване. Бележки, водени на пръв поглед в най-неподходящи моменти; невинни въпроси, задавани от невинните асистенти на Тривейн. Единият — евреин, това бе очевидно. Другият — твърде млад, това бе обидно.

Целият разговор бе несвързан, без никакъв дневен ред. Като главен говорител на Дженеси, Годдард се бе опитал да въведе някакъв ред, някакъв план, по който да се задават въпросите. Той бе почтително париран от Тривейн; председателят на подкомисията неубедително играеше ролята на патриархален чичо — всички въпроси щяха да бъдат зададени. Трябваше да се определят главните области на отговорност.

Главните области на отговорност.

Изразът бе проникнал в мозъка на Годдард като електрически удар.

Но той просто кимна с глава в отговор на кимванията и усмивките на противниците си.

Ритуален танц на измамата, реши той.

Когато срещата свърши, някъде около три и половина, и той се завърна в офиса си, веднага се оплака на секретарката си от ужасно главоболие. Трябваше да излезе, да направи обиколка с колата, да помисли върху всяко едно нещо, което бе казано през последните два часа и половина. Защото, въпреки мъглявия подход, много неща бяха казани. Въпросът бе, че не бяха споменати цифри. Можеше да изрецитира данни от редица отделения с години назад. Можеше да вземе шепа несвързани числа и да направи предсказания, които, с отклонение от четири процента, се оказваха верни. Той изненадваше т.нар. икономисти — академични теоретици, обикновено евреи — с бързината и точността на маркетинговия анализ и статистиката на безработицата.

Дори и сенаторът Армбрастър от Калифорния го бе викал за съвет миналата година.

Беше отказал хонорар; в крайна сметка Армбрастър бе влиятелен човек. Обаче прие подарък от един от приятелите на сенатора. Десетгодишен безплатен билет за авиокомпанията Пасифик Еъруейс.

Жена му харесваше Хаваите, въпреки че непрекъснато се опитваше да я убеди, че котешкото месо не е част от кухнята им.

Излезе от офиса и кара в продължение на около петдесет мили. По пътя покрай океана, към Рейвънууд, която прекоси в посока Феър Оакс.

Какво преследваше Тривейн?

Когато и да се опиташе да обясни специфично надхвърляне на бюджета или недооценен разход — не бяха ли тези обяснения цел на подкомисията? — бе възпиран от подобни обяснения. Вместо това, дискутираха се само общи неща.

Абстракции и персонал на средно равнище.

Каква, за бога, можеше да бъде целта на този разговор?

И докато приближаваше възвишението, което водеше към къщата му с успокояващата гледка върху миниатюрния му алпинеум, Джордж Годдард — настоящ счетоводител, изпълнителен директор на отдел в Дженеси Индъстриз — видя със застрашителна яснота целта на Тривейн.

Имена.

Само имена.

Това обясняваше набързо водените бележки в на пръв поглед най-неподходящи моменти, безобидните въпроси на безобидните асистенти.

Имена.

Това търсеха.

Неговият персонал бе постоянно отбелязан в документите. Този главен инженер, онзи консултант-дизайнер, този водещ преговорите работник, този статистически наблюдател. Винаги прикрит и притиснат между безобидни факти.

Не бяха цифри! Не бяха числа!

Само хора!

Анонимни личности.

Точно това търсеше Тривейн.

И Марио де Спаданте бе казал, че много хора ще увиснат на въжето.

Хора.

Анонимни личности.

Беше ли един от тях?