Робърт Лъдлъм - Клопката на Тривейн

— Вие ме обиждате, господин де Спаданте. — Годдард извади кърпичка и попи брадичката си.

— Не ми говори за „обиди“. Няма нищо по-обидно на този свят от глупостта. Освен, може би, превзетата глупост — Де Спаданте се обърна към Алън, като не сваляше поглед от Годдард. — Къде го намерихте този?

— Той не е глупав, Марио, — отговори меко Алън. — Годдард бе най-добрият счетоводител, който Джи Ай Си някога е имала. През последните пет години той оформяше икономическата политика на компанията.

— Счетоводител! Гнусен счетоводител, който се поти по брадичката. Познат ми е този тип.

— Нямам намерение да понасям повече обидите ви — Годдард отмести стола си, приготвяйки се да стане. Но ръката на Марио де Спаданте се стрелна напред, и с хватка на човек, който не страни от тежката работа и грубите методи, го хвана за ръка. Столът помръдна и застина под тежестта на напрегнатите крака на Годдард.

— Седни. Стой. Имаме по-големи проблеми от това да се съобразяваме с намеренията ти… Или с моите, господин счетоводител.

— Защо си толкова сигурен? — попита Алън.

— Ще ти кажа. И може би ще разбереш моето вълнение. И моят яд… Седмици наред чувахме, че всичко върви добре. Никакви истински проблеми; няколко неща трябваше да се уредят, но за тях се погрижиха. След това научаваме, че дори и главните проблеми са отбелязани като „задоволителни“. Пълни, завършени, капут… лесна работа. Дори и аз се хванах. — Де Спаданте пусна стола, но продължи да не изпуска мъжете от очи, стрелкайки поглед от единия към другия без да мести главата си. — Само че няколко много любопитни приятелчета в Ню Йорк решиха да направят проверка. Те са малко нервни, защото им се плаща да разрешават проблемите. Когато не виждат проблеми, те ги търсят; смятат, че това е по-добре, отколкото да ги пропуснат поради недоглеждане… Взимат пет — само пет — много, много важни запитвания, които са били върнати. И петте са били приети като задоволителни — така са ни казали. Изпращат допълнителна информация в офиса на Тривейн. Нищо, което не би могло да бъде обяснено, но, за Бога, те търсят тези обяснения!… Трябва ли да казвам какво се случва?

Годдард, който държеше кърпичката в ръка, я поднесе още веднъж към брадичката си. Очите му издаваха страх. Той изговори три думи тихо, напрегнато.

— Обратно двойно попълнение.

— Ако този прекрасен израз означава, че файловете в офиса са били фалшиви, попаднахте точно в целта, господин счетоводител.

Алън се наведе напред в стола си.

— Това ли имаш предвид, Годдард?

— По принцип, да. Само че прескочих един етап. Ще зависи от това, дали статутът на файловете в офиса е бил променен на „висящ“.

— Не беше — каза Марио де Спаданте.

— В такъв случай има втора група файлове.

— Много добре. Дори и ние разбрахме това.

— Но къде? — попита Алън, като видът му бе изгубил част от увереността си.

— Какво значение има? Не можем да променим това, което се намира в тях.

— Обаче ще ни е от голяма полза да го разберем, — допълни Годдард, изгубил предишната си враждебност.

— Трябваше да помислиш за тези неща през последните няколко месеца, вместо да седиш върху тъпия си задник и да мислиш колко си умен. „Приятелски срещи“.

— Нямахме причина…

— О, млъкни! Брадичката ти цялата е мокра… Много хора ще трябва да увиснат на въжето. Но няма да позволим това да се случи на много други хора. Все още имаме процедури за непредвидени обстоятелства. Ние си свършихме нашата работа — изведнъж, с голямо напрежение, макар и мълчаливо Марио де Спаданте сви юмрука си и лицето му се проряза от гримаса.

— Какво има? — мъжът на име Алън се втренчи неспокойно в италианеца.

— Този кучи син Тривейн! — прошепна дрезгаво де Спаданте. — Почитаемият — друг път почитаем — заместник-министър! Господин Клорокс!… Това копеле е мръсно като прасе в кочина. Не бях разчитал на това.

Майор Пол Бонър наблюдаваше Тривейн от другата страна на прохода. Мястото на Бонър се намираше до прозореца от дясната страна на 707; Тривейн обграден от Алън Мартин и Сам Викарсън, седеше точно отсреща. И тримата бяха зачетени в някакъв документ.

Бобри, помисли си Бонър. Ревностни, напрегнати, ръфащи дърветата, за да паднат и да преградят потоците. Тривейн би го нарекъл нещо като екологичен баланс.

Глупости.

Беше много по-важно полята там долу да са напоени, отколкото оцеляването на няколко ревностни бобри. Бобрите искаха да напукат земята, да жертвуват реколтата в името на грижи, които засягаха само тях. Имаше и други, плашещи грижи, които малките животни никога не биха могли да разберат. Само лъвовете ги разбираха; налагаше им се защото бяха предводители. Предводителите дебнеха във всяко кътче на гората и джунглата, те знаеха кой е плячката. Но бобрите не знаеха.