Робърт Лъдлъм - Клопката на Тривейн

Джеймс Годдард наблюдаваше как един ястреб се стрелна рязко надолу и също така бързо се издигна иззад дърветата и се остави на въздушното течение, реейки се из небето, без плячка в човката си.

— Джими!…. Джимиии!

Гласът на жена му — която викаше с цяло гърло, но някак носово — винаги му оказваше едно и също въздействие, независимо дали викаше през прозореца или говореше на масата по време на вечеря.

Раздразнение.

— Наистина, Джим, ако смяташ да говориш по телефона, за Бога, остави го отвън. Аз говоря по моята линия.

— Кой се обажда?

— Някой на име де Спад… Де Спадети, или нещо от сорта; някакъв си италианец. Чака.

Джеймс Годдард хвърли последен поглед към скъпоценната гледка и се запъти към къщата.

Поне едно нещо бе ясно. Щеше да даде на Марио де Спаданте най-доброто, на което „счетоводителят“ беше способен. Щеше да му каже точка по точка областите, интересуващи Тривейн; никой не можеше да вини един „счетоводител“ за това.

Но Марио де Спаданте нямаше да узнае за изводите на „счетоводител“.

Този „счетоводител“ не бе за обесване.

Пол Бонър влезе през вратата на подземното кафе. Беше като стотици други подземни кафета с пропуски в Сан Франциско. Силният, набиващ се в ушите звук от малките тонколони дразнеше сетивата му — и гледката на кълчещите се танцьорки с голи гърди не го съблазняваше.

Мястото беше вертеп.

Той се зачуди, какъв ли щеше да бъде ефектът, ако бе облякъл униформата си. Както си беше, той не се чувствуваше на място, облечен със спортно яке и маратонки. Той бързо развърза вратовръзката с индийски орнаменти и я пъхна в джоба си.

В помещението се носеше миризма на наркотици, по-силни от „тревата“.

Направи всичко възможно да се задържи на едно място, постоянно притискан от брадати пияници и полуголи сервитьорки, много от които хвърляха тайни погледи към гладко обръснатото му лице и късата прическа.

Тогава разбра, че го е видял. Стоеше на около осем фута със снобски цветни „Ливайс“ и сандали, ризата му бе вариация на тема зимно бельо. Но имаше нещо нередно в косата, помисли си Бонър. Беше гъста и дълга до раменете, но имаше нещо — някаква чистота, блясък; изведнъж го разбра. Косата на мъжа бе перука. Много добра перука, но изглеждаше не на място, не си пасваше с цялостния му вид.

Без да се натрапва, Бонър вдигна пакета „Голоаз“ и чашата си за поздрав.

Мъжът се приближи, застана до Пол, наведе се близо до ухото му и през шума каза:

— Хубаво място, нали?

— Шокиращо е. Но ти изглеждаш така, сякаш е точно за теб. Сигурен ли си, че си човекът, когото търся? Никакви посредници, предупредил съм те.

— Това са цивилните ми дрехи, майоре.

— Много подходящи. Сега да изчезваме оттук.

— О, не, човече! Оставаме. Тук ще говорим.

— Това е невъзможно. Защо?

— Защото знам какво става с подслушвателните устройства при такива вибрации.

— Никакви записи, никакви микрофони. Хайде, бъди разумен. Няма необходимост от такива неща. Господи ще се сваря.

Одърпаният сноб със сресаната коса внимателно погледна Бонър.

— Има смисъл, човече. Не бях мислил за това по такъв начин. Наистина има смисъл!… Парите, моля.

Бонър прибра Голоаза в джоба на ризата и извади портфейла си. Отброи три стодоларови банкноти и ги подаде на мъжа.

— Ето.

— О, хайде, майоре! Защо не ми напишеш чек?

Какво?

— Викни бармана да ги развали.

— Няма да го направи.

— Опитай.

Бонър се обърна към бара и с изненада установи, че барманът е застанал до тях и ги гледа. Той се усмихна на майора и протегна ръка. Шестдесет секунди по-късно Бонър държеше друг асортимент банкноти — петачки, десетачки, двадесетачки. На стойност триста долара. Той ги даде на свръзката.

— Добре. Хайде да изчезваме. Ще се разхождаме по улиците като каубои. Но ще се разхождаме там, където аз кажа, ясно ли е?

— Разбрано.

Двамата мъже тръгнаха на юг по О’Лиъри Лейн, като бавно си пробиваха път сред остатъците от шайките от Хийт — Ашбъри. Търговците по тротоара и на пътя шумно прославяха схващанията на бандите за ненамеса в икономиката. На О’Лиъри Лейн се правеха големи печалби.

— Предполагам, не си ми написал нищо.

— Разбира се, че не. Но няма какво да те спре да си водиш бележки. Аз помня всичко.

— Срещата продължи почти три часа.

— Не съм станал главен счетоводител на Дженеси поради лоша памет, майоре. — Дългокосият посочи наляво, към един проход.

— Да тръгнем натам.

Те се облегнаха на една тухлена стена, облепена с полупорнографски плакати, повечето от които бяха скъсани, всички надраскани; светлината на лампите по О’Лиъри Лейн едва осветяваше лицата им. Бонър успя да подмами свръзката си да застане точно срещу светлината. По време на разпити Пол Бонър винаги наблюдаваше лицето на човека — независимо дали на бойното поле, или в Сан Франциско.