Робърт Лъдлъм - Клопката на Тривейн

Тук-там беше дори неофициално споменато, че председателят на подкомисията не би имал нищо против да изиграе някоя игра голф или няколко партии тенис — ако атмосферните условия позволяваха.

По този начин атмосферата на обиколката му бе установена. Носеха се слухове за ранното предаване на подкомисията на друго лице; че обиколката на Тривейн из страната бе нещо като прощално появяване, символичен завършек на едно невъзможно начинание.

Това бе добре; точно така го искаше.

Но нямаше да е възможно, ако Родерик Брус имаше достъп до тетрадките на Дженеси.

Бог да пази това никога да не случи! Това, което трябваше да се избегне на всяка цена, бяха подхвърлените обвинения, включващи присъди. Нещата бяха твърде сложни за повърхностни изводи.

Телефонен звън прекъсна витаещите му мисли. Беше след пет; бе пуснал всички да си тръгнат рано. Беше сам.

— Ало?

— Анди? Пол Бонър.

— Ти си ясновидец. Тъкмо си мислех за теб.

— Надявам се, че мислите са били приятни.

— Не особено. Как си? Не съм те виждал от няколко седмици.

— Бях извън града. В Джорджия. Всеки шест месеца началниците ме изпращат долу в Бенинг да изкарвам различни курсове, да съм във форма. Или поне така си мислят.

— Може би няма нищо общо. Искат да избият враждебното ти настроение или да дадат на дамите от Вашингтон малко почивка.

— По-добре студен душ. Какво ще правиш довечера?

— Ще вечеряме с Хил в Л’Авион. Искаш ли да се присъединиш към нас?

— Разбира се. Ако не се натрапвам.

— Изобщо. След четиридесет и пет минути.

— Добре. Тъкмо ще имаме възможност да обсъдим тази твоя луда обиколка.

— Какво?

— Връщам се като твой майордом, сър. Каквото и да поискаш, само щракни с пръсти или свирни; ще препусна наоколо и ще ти го доставя.

— Не знаех, — каза Тривейн с колебание.

— Току-що получих заповедите. Разбирам, че ще пътешествуваме и ще играем тенис. Нещо си се разпуснал.

— Така изглежда. Ще се видим в Л’Авион.

Тривейн остави слушалката и погледна в тетрадката на Дженеси в лявата си ръка.

Не бяха отправяли молба до Министерството на отбраната за военен помощник. Всъщност. Пентагонът изобщо не бе информиран за обиколката.

Поне не от неговия офис.

Марио де Спаданте се качи с ескалатора на втория етаж на летището в Сан Франциско и се отправи към чакалнята. Походката му беше бърза, учудващо подвижна за човек с неговите размери. Той се шмугваше и изпреварваше пътници и чиновници; прояви нетърпение към един чернокож, който бе препречил пътя му с една трудноподвижна количка за багаж. Блъсна стъклената врата и бързо мина покрай стюардесата, махвайки с ръка в отговор на мълчаливия й въпрос. Хората му вече бяха седнали и го очакваха, двама мъже зад масата в ъгъла.

— Ако нямате нищо против, господин де Спаданте, бих казал, че сте развълнуван повече от необходимото.

— Имам, господин Годдард. Имам много против, защото мисля, че сте пълен идиот. — Гласът на де Спаданте бе вежлив, само малко по-дрезгав от обикновено. Той се обърна към другия мъж, по-възрастен, някъде около шестдесетте, силно облечен. Мъж на име Алън.

— Уебстър обаждал ли се е?

— Нито съм го виждал, нито съм говорил с него откак бях в Ню Йорк. Преди месеци, преди Болдуин да се свърже с този Тривейн. Още тогава трябваше да неутрализираме нещата.

— Големите клечки не слушат, защото твоето предложение не само че беше тъпо, но също и безнадеждно. Взех други мерки; всичко беше под контрол, включително и непредвидените процедури. Де Спаданте премести погледа си върху Годдард. Кукленското лице на Годдард бе все още червено от яд от обидата на италианеца. Той бе на средна възраст, средно дебел и със средно чело, въплъщение на претоварен изпълнителен директор на корпорация, какъвто всъщност и беше — на Дженеси Индъстриз. Де Спаданте целенасочено не каза нищо. Само се втренчи в Годдард. Бе негов ред и той го знаеше.

— Тривейн пристига утре сутринта, около десет и половина. Ще обядваме заедно.

— Надявам се да си хапнеш добре.

— Нямаме причина да мислим, че срещата е нещо повече от това, което са ни казали: приятелска среща. Една от многото. Той си е уредил срещи с директорите на половин дузина компании, в протежение на няколкостотин мили, всичките за няколко дена.

— Убиваш ме, господин Един-Момент. Бих се търкалял по пода от смях, ако не ме болеше… „Нямаме причина да мислим“. Ти си прекрасен! Както казват децата… много си важен, човече.