Робърт Лъдлъм - Клопката на Тривейн

— Вие сте параноик. Искате да се спазарите за всяко нещо, което би очернило Бонър, нали?

— Точно така, Тривейн. Защото той е мръсник. Той е бясно куче, което е трябвало да бъде удушено още преди три години.

— Това е много тежко обвинение. Ако усещате нещата така, имате си публика; кажете им го… ако можете да го докажете.

— Те покриват този кучи син. Нагоре и надолу по стълбите на властта той е неприкосновена територия. Дори и онези, които го мразят до мозъка на костите му — от Меконг до Дананг — никой не казва нито дума. Това ме притеснява. Мисля си, че това би притеснило и вас.

— Не разполагам с вашата информация. Имам достатъчно проблеми, за да си създавам допълнителни. Но честно, не съм заинтересован от Бонър.

— Може би би трябвало.

— Ще си помисля за това.

— Помислете и за още нещо. Ще ви дам няколко дни. Разговаряли ли сте с Бонър; прекарал е уикенд с вас в Кънектикът. Обадете ми се и кажете за тези разговори. Това, което ви е казал, може да няма последици. Но в комбинация с информацията, която притежавам, може да се окаже важно.

Тривейн стана от стола си, гледайки отвисоко дребния репортер.

— Предложете гестаповската си тактика някъде другаде, господин Брус.

От опит Родерик Брус познаваше недостатъците на изправянето. Остана седнал, въртейки между пръстите златния си молив.

— Не си създавайте враг в мое лице, господин Тривейн. Това е глупаво. Мога така да извъртя историята с подводниците, че да ви поставя в изолация. Хората ще бягат от вас. Може би още по-зле; може би само ще се смеят.

— Изчезвайте оттук преди да съм ви изхвърлил.

— Заплашвате пресата, господин председател? Заплашвате с насилие човек с моя ръст.

— Тълкувайте го както искате. Само изчезвайте — спокойно каза Тривейн.

Родерик Брус бавно се изправи, прибирайки златния молив във вътрешния си джоб.

— Няколко дена, господин Тривейн. Ще чакам да ми се обадите. Сега сте разстроен, но нещата ще ви се изяснят. Ще видите.

Тривейн гледаше, как малкото момче-старец се отправи твърдо с късите си крачки към вратата на офиса. Брус не се обърна; хвана дръжката, дръпна вратата и излезе. Описвайки обратна траектория, тежката врата се удари в един стол и леко завибрира.

Бригадният генерал Лестър Купър удари с юмрук по дългата заседателна маса. Лицето му бе червено, вените по врата му изскочили.

— Това малко копеле. Това проклето пигмейско лайно! Какво, по дяволите, иска тоя!

— Още не знам. Би могло да се отнася за всичко, — отговори Робърт Уебстър от другия край на стаята. — Предполагаме, че е Бонър; изчислихме тази вероятност, когато го назначавахме.

— Вие я изчислихте. Ние не я искаме.

— Знаем какво правим.

— Бих се чувствувал по-добре, ако можехте да убедите мен. Не ми харесва възможността, че всеки е заменим.

— Не ставай смешен. Кажи на Бонър, че старото му приятелче Брус може пак да го притисне, да внимава.

Уебстър се приближи до Купър, на устните му бе загатната усмивка.

— Но не го плаши прекалено много. Не бихме искали да е твърде предпазлив; само му кажи. Той знае за наблюдението над Тривейн, не оставяй никой друг да му съобщи пръв.

— Разбирам… Обаче си мисля, че трябва да намерите начин да се отървете от Брус. Не трябва да се навърта наоколо.

— И на това ще му дойде времето.

— Трябва да станете сега. Колкото повече чакате, толкова по-голям е рискът. Тривейн е по следите на Дженеси.

— Точно затова не предприемайте внезапни ходове. Особено сега. Тривейн няма да стигне доникъде. Но Роджър Брус би могъл.

Андрю погледна през прозореца към течащия Потомак. Кафяви листа, солена вода; мачове в събота следобед, неделни професионални срещи. Средата на есента във Вашингтон.

Срещата бе минала добре, ядрото поверително бе натрупало достатъчно данни за да оправдае личните конфронтации с мнозина от върховното управление на Дженеси Индъстриз.

Особено с един човек. Джеймс Годдард. Един човек от Дженеси Индъстриз, който знаеше отговорите. Сан Франциско.

Това бе следващата спирка.

Усилието от страна на всеки беше ефективно, облекчаваха го неортодоксалните методи, наложени от Анди. Много малка част от работата се въртеше в офисите, почти цялата бе съсредоточена в подземното помещение за почивка в наетата къща в Тоунинг Спринг. Бяха включени само Алън Мартин, Майкъл Райън, Джон Ларч и неукротимият Сам Викарсън.

От самото начало бе възприел тези методи, тази секретност, поради много прости причини. Когато и последните отговори пристигнаха от заводите на Дженеси и от клиентите от цялата страна, обемът на информация бе огромен. Компютрите се запълниха за няколко седмици. Когато тези доклади се оказаха незадоволителни и наложиха изпращането на допълнителни запитвания до офисите на компанията, Тривейн осъзна, че Дженеси ще изтласка всички други неща, с които се занимаваха, на заден план. Дори простото съпоставяне на отговорите се превърна в усложнение.