Робърт Лъдлъм - Клопката на Тривейн

И, предвид ситуацията, бе неочакван жест от страна на Брус да посети офиса на Тривейн в Потомак Тауърз в десет сутринта.

Тривейн бе силно изненадан от вида на Брус, когато го видя да влиза в приемната. Не лицето, то му беше познато от снимките във вестниците, придружаващи статиите му години наред — остри черти, дълбоко поставени очи, дълга коса, преди да я приведе в някакъв вид прическа. Но размерите му. Родерик Брус бе много нисък човек и дрехите му още повече го подчертаваха. Черни, консервативни, прекалено изпипани. Приличаше на момче облечено за църковна служба, на корицата на Сатъдей Ивнинг Поуст на Норман Рокуел. Дългата коса показваше независимост, независимостта на малко момче, у репортер отдавна прехвърлил петдесетте.

Брус последва секретарката през вратата и протегна ръка на Тривейн. Отблизо Брус изглеждаше още по-нисък и по-малък. Но Родерик Брус в никакъв случай не бе аматьор при запознанства на професионална основа. Той се усмихна и силно стисна ръката на Тривейн.

— Нека малкият ми ръст не ви заблуждава. Нося си асансьорните обувки… Радвам се да се запозная с вас, Тривейн.

С този кратък поздрав Брус осъществи две цели. С хумора си заглади впечатлението от своя ръст, за който не бе удобно да се споменава, и като използва фамилното име на Анди му показа, че се срещат на равноправна основа.

— Благодаря. Моля, седнете. — Тривейн погледна секретарката си, която се готвеше да излезе. — Отложи телефонните ми обаждания, ако обичаш, Маридж. И, моля, затвори вратата. — Той се върна в креслото си, докато Родерик Брус се настаняваше пред бюрото.

— Тези офиси са встрани от обичайния ми маршрут.

— Съжалявам; надявам се, че пътуването ви не е било неудобно. Бих бил щастлив да се срещнем в града, затова ви поканих на обяд.

— Няма проблеми. Исках собственоръчно да проуча това място; много хора говорят за него. Странно, не виждам нито решетки, нито камшици, нито железни девици.

— Тези инструменти са заключени в килера.

— Добър отговор, ще го използувам — Брус извади малка тетрадка, сякаш пригодена специално за неговите размери, — и докато Тривейн се смееше, нахвърли няколко думи.

— Никога не знаеш, кога ще ти потрябва един точен цитат.

— Този не беше особено добър.

— Добре, в такъв случай човечен. Много от остроумните забележки на Кенеди бяха толкова човечни, колкото и гениални.

— На кой от всичките Кенеди?

— Тези на Джон. Боби използуваше премислени, доизкусурени реплики. Джон бе инстинктивно човечен… и с едно уязвимо чувство за хумор.

— Попаднал съм в добра компания.

— Не е зле.

— Вие извадихте тетрадката, не аз.

— И ще си остане извадена, господин Тривейн… Ще поговорим ли за четирите подводници, всяка от които струва грубо сто и осемдесет милиона парчето, в момента като дарение за сухия док? Седемстотин и двадесет милиона долара за нищо… Вие го знаете, аз го зная. Защо да не го знаят и хората, които са платили за това?

— Може би трябва да го знаят?

Брус не бе очаквал такъв отговор от Тривейн. Той се намести в стола и кръстоса късите си крака. За момент Анди се почуди дали краката на репортера стигат до пода.

— Това също е добре. Няма да го записвам, защото ще го запомня — Брус затвори мъничката си тетрадка. — В такъв случай приемам, че нямате нищо против моята история.

— Ако трябва да съм изцяло честен, нямам абсолютно нищо против. Други имат, не аз.

— В такъв случай защо поискахте да ме видите?

— Предполагам, за да… защитавам тяхната позиция.

— Не ги послушах. Защо мислите, че ще послушам вас?

— Защото съм незаинтересована страна; мога да говоря обективно. Мисля, че имате основателни причини за да направите публично достояние едно много скъпо фиаско, и ако бях на ваше място, сигурно бих го направил без колебание. От друга страна, нямам вашия опит. Не знам къде да тегля чертата, между необходимата публичност на некомпетентността и навлизането в областта на националната сигурност. Сигурно бих хвърлил светлина и върху тази част.

— О, хайде, Тривейн — краката на Родерик Брус неспокойно се върнаха в първоначалното си положение. — Чувал съм този аргумент, няма да стане.

— Сигурен ли сте?

— Поради толкова основателни причини, за които вие дори не подозирате.

— В такъв случай, господин Брус, — каза Тривейн, изваждайки пакет цигари, — трябваше да приемете поканата ми за обяд. Щяхме да прекараме остатъка от обяда в приятен разговор. Вие не знаете, но съм страстен ваш почитател. Цигара?